— И аз не искам да си „нормален“. Харесвам лудостта и брилянтния ти ум. Без тях нямаше да си този Марти, когото познавам. Но трябва да си запазиш баланса и да не литнеш в стратосферата, откъдето няма да мога да те върна. Когато стигнем при Питър, ще те оставим отново без лекарства.
Марти го гледаше. Мозъкът му гъмжеше от числа и алгоритми. Копнееше за свободата на неприспаните си мисли, но знаеше, че Джон е прав. Въздъхна.
— Джон, ти си шефът. Извинявай. Дай ми гадното хапче.
След двадесет и пет минути двамата шумно похъркваха.
18 октомври, събота, 12:06 ч.
Международното летище, Сан Франциско
Надал ал Хасан слезе от нюйоркския „ВС-10“ и скоро след това се озова в главната чакалня. Възпълният човек в протрито яке, който го поздрави, не го познаваше, но никой друг не отговаряше на даденото му описание.
— Ал Хасан?
Арабинът с презрение огледа дрипльото пред себе си.
— Вие ли сте от детективската агенция?
— Уцели, мой човек.
— Какво ще докладвате?
— ФБР ни изпревариха в аптеката, но всичко, което са разбрали, било „… двамата взеха такси…“. Проверихме таксиметровите компании, както направиха и ФБР, и ченгетата. Хотели, мотели, рум-сървиси, коли под наем, аптеки — всичко прошнуровахме. Нищо засега. Ченгетата и агентите не са в по-добро положение.
— Ще бъда в хотел „Монако“ до Юниън Скуеър. Обадете се в момента, в който научите нещо.
— Искаш да се бъхтим и през нощта?
— Докато не ги намерите или докато не ви изпревари полицията.
— Пачките са твои — сви рамене одърпаният детектив.
Ал Хасан взе такси до наскоро ремонтирания хотел.
Малкото, но елегантно фоайе и ресторантът бяха декорирани в стил двадесетте. Щом остана сам, моментално телефонира в Ню Йорк и предаде думите на детектива.
— Не може да използва връзките си в армията — допълни накрая. — Покрили сме всичките им приятели, както жертвите и хората, свързани с вируса.
— Ако трябва, наеми още една детективска агенция — заповяда Тремон от хотелската си стая в Ню Йорк. — Ксавиер откри какво е правил този Целербах — и бързо му разказа за откритията в компютърната зала. — Очевидно е открил записката на Жискар и е възстановил докладите за вируса в Ирак Сигурно Смит вече е разбрал, че вирусът е у нас, и се опива да надуши какво смятаме да правим с него. Вече не е потенциална опасност. Станал е смъртоносна заплаха.
— Не за дълго — обеща неговият подчинен.
— Поддържай връзка с Ксавиер. Целербах се е опитал да се добере до телефонния разговор на д-р Ръсел с мен. Очакваме, че отново ще пробва. Ксавиер наблюдава компютъра му. Ако го използва, той ще го задържи он-лайн достатъчно дълго, за да го проследим чрез местната полиция в Лонг Лейк.
— Ще се обадя във Вашинггон и ще му дам номера на клегъчния си телефон.
— Откри ли Бил Грифин?
— Не се е обаждал никому, откакто му заповядах да убие полковника.
Гласът на Тремон изплющя като камшик:
— И все още нямаш представа къде е? Нечувано! Как можеш да изпуснеш един от собствените си хора!
Ал Хасан запази спокоен и уважителен тон. Виктор беше един от малкото неверници в тази безбожна страна, които уважаваше, а и беше прав. Трябваше по-изкъсо да държи бившия агент на ФБР.
— Работим по проблема с Грифин. За мен е въпрос на чест да го открием бързо.
Тремон замълча, за да се успокои. Накрая продължи:
— Ксавиер ми каза, че Мартин Целербах е издирвал Грифин на последните му адреси, очевидно по поръчка на Смит. Както предположих, помежду им съществува някаква връзка. Вече имаме доказателство.
— По-интересно е, че Бил Грифин не е направил опит да открие Смит или дори да се свърже с него. От друга страна, Смит вчера е посетил бившата жена на Грифин в Джорджтаун.
— Може би Грифин играе и за двете страни — предположи Тремон. — Възможно е да се превърне в най-опасният ни враг или в най-полезното ни оръжие. Открий го!
7:00 ч.
Сан Франциско, област Мишън
Точно в седем часа Марти и Смит се събудиха и бързо се облякоха. Около осем вече пътуваха в източна посока покрай блестящия бряг на Сан Франциско по магистралата И-580. След Латроп прекосиха шосета 99 и 120 и поеха на юг след плодородните вътрешни земи около Мерсед, където спряха да закусят. След това отново завиха на изток право към Йосемити. Денят бе хладен, но слънчев. Марти беше спокоен, а когато се изкачиха по-високо, небето стана прозрачно синьо.