— Марш, Стенли, добро коте. Хайде, върви!
Когуарът се обърна и се запъти към задната част на бараката. От време на време обръщаше глава през рамо, сякаш се надяваше, че ще го извикат все пак да се разправи с неканените гости.
Мъжът наведе пушката.
Очите на Марти блестяха, но не изпускаха отдалечаващото се животно.
— Никога не съм чувал за дресиран когуар. Как го направи? Даже си има име. Колко чудесно! Знаеш ли, че африканските крале са тренирали леопарди за лов? А в Индия…
Хауел го прекъсна:
— По-добре да си приказваме вътре. Никога не се знае чии уши слухтят наоколо.
Пропусна ги да влязат първи. Когато Смит го доближи, англичанинът посочи към Марти и вдигна въпросително вежди. Полковникът кимна утвърдително.
Вътре колибата бе далеч по-просторна, отколкото изглеждаше отвън, и невзрачният й вид бе пълна заблуда. Намираха се в добре поддържана стая, която освен голямата каменна камина в средата нямаше нищо общо с класическото западно ранчо. Обзавеждането представляваше смесица от старомоден лукс на извънградски английски дом, кожени столове, изнесени сякаш от някой джентълменски клуб, и милитаристични сувенири от повечето войни на XX век. Стената не побираше оръжията, полковите знамена, военните снимки и няколкото огромни платна на Де Кунинг, Нюман и Ротко — без съмнение оригинали, които струваха цяло състояние.
Стаята заемаше цялата ширина на колибата, но крилото й скрито от фасадата, продължаваше далеч сред боровите дървета. На практика постройката бе във формата на буквата „L“. Първата врата, водеща зад всекидневната, се оказа кабинет с първокласен персонален компютър.
Марти изпусна радостен вик. Питър Хауел забеляза как се втурна към компютъра, забравил за всичко друго. Тихо попита:
— Какво му има?
— Синдромът на Аспергер — обясни Смит, — Той е гений, най-вече в електрониката, но не понася хора около себе си.
— В момента е без лекарства, нали?
— Тръгнахме от Вашингтон много бързо — кимна полковникът. — Ей, сега ще поговорим, почакай минутка.
Без да обели дума, Хауел се върна във всекидневната. Марти погледна Джон осъдително.
— Защо не спомена, че има генератор?
— Когуарът го изкара от главата ми.
Марти кимна с разбиране.
— Стан — котката е планински лъв. Знаеш ли, че в Китай са дресирани сибирски тигри, за да…
— Хайде за това по-късно. — Смит не бе толкова убеден в безопасността им, колкото уверяваше Марти. — Можеш ли отново да се опиташ да разбереш дали София се е обаждала или е била търсена по телефона? Както и да локализираш Бил Грифин?
— Точно това възнамерявам да правя. Трябва само да се включа към собствения си компютър и софтуер. Ако оборудването на приятеля ти не е толкова примитивно, колкото местоживеенето му, ще съм готов след минута.
— Никой не може да се справи по-добре от теб — Смит го потупа по рамото и отстъпи, наблюдавайки как приятелят му се потапя в собствения си компютърен свят.
Марти си мърмореше.
— Как може тази мижава машина да има такава мощ? Добре, де. Това е само началото.
Смит се върна в гостната и завари Пигър Хауел пред огнището. Чистеше черен автомат. Зад него огънят хвърляше оранжеви езици. Гледката бе домошарска, като се изключи оръжието в ръцете на англичанина.
Хауел заговори, без да вдигне поглед.
— Вземи си стол. Онзи със старата кожа е много удобен. Купих го от любимия си клуб, когато у дома станах неудобен и реших, че ще е по-мъдро да се скатая някъде, където не ме познават и мога да си пазя гърба.
Хауел беше под метър и седемдесет, извънредно слаб, но жилав. Носеше обичайната си синьозелена риза и армейски панталони в цвят каки, напъхани в черни войнишки ботуши. Кожата на издълженото му лице беше обрулена от вятъра и слънцето. Имаше остър, но непроницаем поглед. Гъстата му някога черна коса беше изцяло посивяла.
— Разкажи ми за твоя приятел Марти.
Джон Смит потъна в креслото и го осведоми как са живели заедно с Марти, трудното му детство и откриването на Аспергеровия синдром.
— Това промени всичко. Лекарствата го дариха с независимост. С тях изкара курсовете и те му позволиха да се справи с черната работа, необходима за два доктората. Когато е натъпкан с тях, е в състояние да върши отегчителните действия, нужни за собственото му оцеляване. Сменя крушки, пишка в тоалетната и готви. Разбира се, има много пари и може да наеме прислужници, но непознатите го нервират. Така и така трябва да взема хапчетата, защо тогава да не се грижи сам за себе си.