Ксавиер изключи. Не чувстваше триумфа, който изпълваше шефа на сигурността. Наблюдаваше с възхита как геният проследява фалшивата следа, която се надяваше да го изведе до телефонния разговор на д-р Ръсел с Тремон. Въображението на Целербах беше прекрасно. Жалко, че бе саботирано от обикновена разсеяност. Ксавиер се чувстваше тъжен и объркан. Целербах бе подведен от собствения си ентусиазъм и наивното неведение за съществуването на Бекер и Тремон в този свят.
14:42 ч.
Близо до Ли Вайнинг, Високи Сиери, Калифорния
Смит влезе в компютърната стая и яростта на Марти го посрещна като ядрен взрив.
— Буф, буф, буф! Къде си, древногръцка химеро? Никой не ще победи Марти Целербах, чу ли? Знам, че си там! Майката ти ще…
— Март? — Смит никога не го бе чувал да псува. Трябва да е преминал границата. — Март! Спри! Какво става?
Марти се потеше и не преставаше да трака бясно по клавиатурата. Заби нос в монитора, без да чува и да забелязва Смит.
— Март! — Смит го разтърси за рамото.
Марти се обърна озлобен като диво животно. Видя Смит. Внезапно нещо се срина в него и той се отпусна безжизнено на стола. Загледа се в екрана с омраза.
— Нищо! Нищо! Нищо не открих. Нищо!
— Голяма работа, Марти — успокои го Смит. — Какво не откри? Адреса на Бил Грифин?
— Никаква следа, бях близо, Джон. След това нищо. Също и с обажданията. В своя компютър съм, използвам собствения си софтуер. Само още една стъпка. Там е, знам! Толкова близо…
— Знаехме, че стреляме напосоки. А нещо за вируса? Нещо ново във форт Детрик?
— О, това ми отне минути. Официално досега има петнадесет мъртви и трима оцелели в Америка.
Смит подскочи.
— Още мъртви? Къде? И оцелели? Колко? С какво лечение?
— Няма подробности. Трябваше да разбия съвсем нова защита. Пентагонът е засекретил всички данни освен за мен, разбира се — изхихика. — Никаква информация да не се подава освен чрез армията.
— Затова не съм чул за оцелелите. Можеш ли да разбереш къде са?
— Не открих и следа къде се намират и кои са. Съжалявам, Джон.
— Дори в Детрик и в Пентагона?
— Не, никъде. Ужасно. Мисля, че тези бандити не вкарват информацията в системата си.
Смит бързо се замисли. Първият му инстинкт бе да открие оцелелите, да се опита да се срещне с тях и да ги разпита. Изглеждаше като най-директният и най-лесен начин.
Сигурно правителството бе скрило информацията, за да не паникьосва хората — стандартна процедура, — а ситуацията явно се влошаваше. Учените сигурно денонощно изследваха оцелелите за вероятните отговори. Което означава, че са впрегнати всички възможни ресурси за охраната им.
Вътрешно въздъхна. Нямаше начин нито той, нито дори Питър Хауел да се промъкне до тях.
Освен това за ФБР, полицията, армията и убийците оцелелите ще са най-логичната примамка, която могат да му подхвърлят. Там го очакваха. Тръсна ядосано глава. Нямаше избор. Единствените оцелели, до които можеше да се добере, бяха в Ирак. В тази затворена страна не го очакват, а и не разполагат с технологичното магьосничество на американското правителство.
Най-добрият начин да разбере какво се крие зад всичко, беше да отиде там, в пустинята.
Марти нареждаше възбудено:
— Тук! Почти го пипнах! Само минута.
Смит излезе от транса си и го погледна как се пени и ръкомаха над монитора като ловец, забелязал плячката си само на крачка пред себе си.
Страх стегна гърдите му. Внезапно осъзна какво всъщност прави Марти.
— От колко време си свързан с компютъра си във Вашингтон?
Хауел се появи на прага.
— Той е он-лайн чрез своя собствен компютър?
— От кога, Март? — настоя напрегнат Смит.
Марти излезе от транса си. Премигна и погледна електронния часовник на десктопа.
— Час, може би два. Но всичко е в ред. Използвах система от релета по целия свят. Както винаги… с моя си компютър…
Смит изруга.
— Те знаят къде е твоят компютър! Може да са в бунгалото, вътре в твоята машинария и да те залъгват! Първия път, когато кракна телефонната компания, видя ли тази следа?
— Не, по дяволите! Днес открих чисто нова пътечка. Открих такава и за Бил Грифин, но не ме заведе доникъде. Тази в телефонната компания непрекъснато отваря нови входове. Знам, че мога да…
Гласът на Хауел бе остър като стомана:
— Дали имат свои хора в Калифорния?
— Бих си заложил фермата, че имат.
— Лекарствата му пристигат. Вашите убийци могат да проследят линията до Ли Вайнинг и мен. Не под истинското ми име, разбира се. Ще трябва да открият къщата на картата, да намерят пътя и да пристигнат. Ще стане най-малко за час. С късмет за два. Ще постъпим мъдро да се изнесем за по-малко от час.