— Имаме си компания.
— Лежи ниско, Март! — Джон потупа приятеля си и излезе бързешком от колата.
Около врата на Питър висеше бинокъл, в едната си ръка държеше почистената и смазана НК МР-5, а с другата подхвърли на Смит пушката помпа. Изсеченото му загоряло лице сякаш излъчваше вътрешно сияние — като че най-неочаквано се бе изпълнило онова, което Хауел наистина харесва и кара кръвта му да кипи.
Джон пое въздух и усети прилива на вълнение и страх, за който толкова копнееше навремето. Вероятно убийците пристигаха. Беше готов да ги посрещне. Очакваше ги с нетърпение.
С Питър начело двамата прекосиха къщата и излязоха на закритата веранда. Прикриха се зад храстите пред нея и огледаха стоманения мост и петте фигури отсреща, които се занимаваха с наетата от Джон кола.
Питър насочи към тях бинокъла.
— Тримата са от хората на градския шериф. Другите двама са с костюми и шапки — май те водят парада. Нямат вид на убийци.
Джон пое бинокъла и го фокусира. Тримата определено бяха някакви униформени лица. Другите двама се държаха, сякаш полицаите не съществуват. Единият от тях посочи бараката.
— ФБР — предположи Джон. — Едва ли ще започнат да стрелят. Аз съм само ОВС.
— Освен, ако не са в комбина с твоите приятелчета или ситуацията не се е променила. Да не поемаме излишни рискове. Нека да им дадем храна за размисъл.
Питър изостави Джон и се скри в къщата. Полковникът продължи да наблюдава как агентите на ФБР инструктират ченгетата да останат назад, докато самите те напредват. И петимата извадиха оръжията си. Цивилните поведоха към моста.
Спряха изненадани на няколко стъпки от него. Джон премигна — не вярваше на очите си, преди една секунда мостът си беше там, сега го нямаше. Чу се звук от падане и от цепнатината се появи облак прах.
Нападателите зяпнаха. Погледнаха надолу, после нагоре. Две от ченгетата се наведоха над ръба. През бинокъла Джон видя как се подсмихват и гледат одобрително стръмната цепнатина. Майтапът бе на гърба на ФБР и полицаите се засмяха. Питър се появи на прага на къщата.
— Как ти се удаде да го направиш? — попита Джон удивено.
— Ловкост на ръцете плюс електричество. От нашата страна моста се крепи на масивни шарнири. Единственото, което направих е да го откача от противоположната страна и цялото съоръжение се свлича надоло. Повторното поставяне на моста е трудна задача, но за целта си имам приятели със съответното оборудване. — Той се изправи в цял ръст. — А за да дойдат при нас, на тези типове ще им е нужен не по-малко от половин час. Трудно е да се спуснат, а и качването след това е проблемно. Да не губим повече време, да тръгваме!
Пресякоха кухнята и отидоха в гаража. Марти седеше на стъпенката на фургона. Най-после изглеждаше притихнал и успокоен.
— Привет Джон! Държах ли се безопбразно?
— Държа се чудесно, но за съжаление хора от ФБР ни откриха. Намериха колата и са напът насам, трябва спешно да тръгваме.
— А какво ще правя аз? — обади се Марти.
— Знаеш какво трябва да направим. Трябва да открием откъде идва вирусът, как да го лекуваме, у кого се намира, какво смятат да правят с него и кой уби София.
— И как да ги спрем — мрачно допълни Питър.
— Най-вече как да ги спрем. — Една дълбока дупка подхвърли тримата нагоре и ги разтърси до костите. — Всяка „гореща“ лаборатория в света работи върху вируса, така че не сме съвсем сами. Но остава един голям въпрос. Всъщност всички въпроси се обединяват в един. У кого е? Отговорът на някой от останалите вероятно ще ни доведе и до решение на главния. Смятам Ирак за най-добрия шанс да открия откъде идва и какво планират да правят с вируса.
— Ако открием кой е убил София, ще разберем и останалото — заключи Питър. — Това е моята задача, нали?
— Да, както и на Марти. — Смит се обърна назад. — Опитай се да проследиш липсващите телефонни разговори и намери Грифин. Но този път удряй и бягай. Не стой твърде дълго на една и съща линия. Превключвай релетата. Много е важно!
— Съжалявам, Джон — виновно каза Марти.
— Знам. Трябва да имаме връзка помежду си.
— По Интернет — бързо предложи Целербах. — Но не по нормалния и-мейл.
— Прав си — съгласи се Питър. — Но сигурно има място, където да си оставяме съобщения.
— Сещам се къде — усмихна се Смит. — Точно под носа им. Там, където никога няма да се сетят да проверят. В уебсайта на синдрома Аспергер.
— Велико, Джон! — кимна ентусиазирано Марти — Идеално!
Продължиха да дискутират сайта и какви кодирани съобщения да си оставят. Внезапно Питър извика:
— Дръжте се! Пирати на хоризонта!
Караваната рязко изви надясно и за кратко застана на две колела. От гората изтрещя автоматичен откос. Метал и стъкло се разлетяха из колата. Марти изкрещя.