— Нищо няма да открият, Нанси. Вярвай ми.
— А нещо за полковник Смит? Извън играта ли е вече?
— Смятай, че е така.
— Надявам се да е така, Виктор. Наистина се надявам.
Изключи и се облегна в тъмната си лимузина. Нервно задраска с дългия си маникюр по облегалката. Беше възбудена и уплашена. Възбудена, че всичко върви по план, и уплашена, че нещо… много малко, което са забравили, недогледали или несвършили… може да прекатури колата.
В офиса си Виктор Тремон се загледа в далечните сенки на Адирондак. Беше успокоил Нанси Петрели, но му беше много по-трудно да успокои себе си. След като Ал Хасан изпусна Смит и двете му приятелчета в Сиера, те като че ли се бяха изпарили. Надяваше се, че са се покрили някъде и вече няма да представляват опасност. Дали се бяха притаили, уплашени за живота си?
Но Тремон не можеше да поема рискове. Освен това от всичко, събрано за Смит, съдеше, че полковникът не е от хората, които лесно се отказват. Тръсна глава, за секунда почувства хлад. Заплаха, идваща от човек като полковник-лейтенант Джонатан Смит, никога не биваше да се пренебрегва.
Глава 26
22 октомври, сряда, 8:02 ч.
Багдад, Ирак
Смятан за люлката на цивилизацията, Багдад се беше разпрострял върху сухата равнина между реките Тигър и Ефрат, Тази метрополия на контрастите сякаш потрепваше в утринния хлад. От минаретата на джамиите екзотичните гласове на мюезините призоваваха вярващите към молитва. Жени, облечен в дълги абаи, се плъзгаха като черни пирамиди по тесните улички в посока на стъклените небостъргачи на новия град.
През хилядолетията този древен град на митове и легенди бе нападан неведнъж — от хитите до арабите, монголите, британците и всеки път бе оцелявал и триумфирал.
Но след десетилетие американски санкции дългата му история изглеждаше призрачна. Животът в парцаливия Багдад на Саддам Хюсеин представляваше ежедневна борба за най-важното — храна, чиста вода и лекарства. Превозните средства задръстваха обградените от палми булеварди. Смогът задушаваше града и прогонваше сладкия пустинен въздух.
Такива мисли преминаваха през главата на Смит, докато таксито го превеждаше през сивите улици. След като плати на шофьора, той внимателно огледа някога скъпия квартал. Никой не изглеждаше особено любопитен. Все пак беше облечен в униформата на служител на Обединените нации с официална емблема и значка за идентификация. Такситата бяха навсякъде в този мрачен, сякаш обсаден град. Карането на такси беше една от малкото работи, които осигуряваха прилични доходи. Почти всяко семейство си имаше кола, а Саддам държеше цената на бензина ниска — под десет цента за литър.
След като таксито потегли, за последно огледа улицата и се запъти към сградата, приютявала някога американското посолство.
Прозорците бяха изпочупени, а наоколо личаха следи от отдавнашен вандализъм. Сградата имаше вид на запусната и необитаема, но Смит прекоси двора. Позвъни на вратата. Съединените щати все още имаха човек в Багдад, но той бе поляк. През 1991 г., към края на войната в Залива, Полша взе под свой контрол импозантното американско посолство на Северозападната улица. Оттогава, дори под американските бомби и ракети, полските дипломати държаха посолството и представяха не само своята страна, но и интересите на Америка. В голямата сграда те се занимаваха с паспортното обслужване, правеха изявления пред пресата и понякога предаваха неофициални послания между Багдад и Вашингтон. Както се случваше по време на война, дори заклетите врагове имаха нужда от комуникации помежду си.
Това бе единствената причина Саддам Хюсеин да толерира поляците. Във всеки момент безумният диктатор можеше да промени настроението си и да ги хвърли в затвора.
Предната врата се отвори. Мъжът бе едър, с топчест нос, буйна сива коса и гъсти вежди над интелигентни кафяви очи.
Отговаряше на описанието, дадено му от Питър.
— Джерси Домалевски?
— Същият. Вие трябва да сте приятелят на Питър. — Дипломатът се изправи пред високия американец. Беше около четиридесетте, а кафявият му костюм явно се нуждаеше от чистене. Говореше с полски акцент. — Влезте. Няма смисъл да сме по-ясна цел, отколкото вече сме…
Затвори вратата зад Джон и го преведе през мраморното фоайе към големия си кабинет.
— Сигурен ли сте, че никой не ви е проследил? — На дипломата явно му допадна каменното спокойствие на американеца и физическата сила, която се излъчваше от него. И двете неща щяха да са му абсолютно необходими в размирния Багдад. Смит моментално долови тревогата в гласа му.