— Оценявам предупреждението. Планирам да избегна подобни сблъсъци.
— Добре. Чували ли сте за ЦЗСР — Центъра за задържане и съдебно разследване?
— Съжалявам, не.
Гласът на Домалевски се сниши, а ужасът се чувстваше в думите му.
— Съществуването на този център се разкри едва напоследък. Дълбок е шест етажа надолу в земята. Представете си го — без прозорци, без външни стени, през които да се чуват виковете на измъчваните, без надежда за бягство. Иракското военно разузнаване го е построило под една болница на юг оттук. Казват, че Кусай — ненормалният син на Саддам — лично е следил проектирането и строежа. Военните офицери и личностите, които Саддам не харесва, имат запазен цял етаж със стаи за мъчения и екзекуции. Останалите затворници се изпращат по другите нива, където официално престават да съществуват. Никога повече не проговарят. Забранено е дори да се споменават имената им. Горките хора са загубени завинаги. За мен най-противната част от подземната сграда… най-ужасното и животинско нещо… е на най-долния етаж. Освен килии там има и петдесет и две бесилки.
— Боже господи. Петдесет и две? Масови екзекуции! Беси по петдесет и двама наведнъж? Цялото място изглежда като част от ада. Този тип е звяр!
— Точно така. Помнете, че е по-добре да използвате оръжието, отколкото да ви хванат с него. В най-добрия случай ще предизвикате объркване и ще имате минимален шанс за измъкване. — Домалевски се поколеба, втренчи тревожните си очи в Джон и продължи: — Тук сте неофициално, под прикритие сте и нямате никаква защита. Ако сте щастливец, ще ви убият бързо.
— Разбирам.
— Ако все още искате да продължите, днес ви чака плътна програма. По-добре е веднага да тръгвате.
За секунда, като в халюцинация, през погледа му премина споменът за измъченото лице на София, бореща се за живота си, бестящата пот по челото й… разрошените й копринени коси… треперещите пръсти, вкопчени в гърлото, безполезните опити да си поеме въздух. Убийствената болка.
Погледна тъжното лице на Домалевски. Можеше да мисли само за единствената жена, която някога бе обичал, за нейната ужасна, необяснима, безсмислена, престъпна смърт. Заради София щеше да направи всичко. Ако трябва, дори ще срита Саддам Хюсеин по диктаторския му задник.
— Готов съм, да тръгваме!
Глава 27
10:05 ч.
Багдад
Смит седеше на задната седалка в единствената изправна кола на американското посолство. Гледаше гъмжащия град и с отвращение си отбеляза една от малкото забележителности — портретите на Саддам Хюсени. Бяха навсякъде — от огромните пана по стените на сградите, през билбордовете до малките портрети, висящи от витрините на магазините. Зъбатата му усмивка го следваше от всеки ъгъл. Вдигнал дете. Героично изправен пред изрисувания като джудже президент на Америка. Застанал сред семейства и бизнес групи. Гордо поздравяващ наперените маршируващи войници.
В тази някога легендарна с науката и културата си страна военното положение се бе превърнало в основа на диктаторската му власт. Сега хватката му бе по-желязна отвсякога. Окаяното състояние на народа бе представяно като национална гордост. Докато обвиняваше ембаргото на ООН за смъртта на хиляди хора от недохранване, той и неговите съучастници се ояждаха и трупаха огромни богатства.
Презрението му стана още по-дълбоко, когато навлезе в елегантния квартал Джабирия, където живееха много от Царедворците, подмазвачите и нагушилите се от войната пионки на Саддам. Домалевски караше покрай впечатляващи жилищни сгради, великолепни кафенета и лъскави бутици. По тротоарите бяха паркирани скъпи мерцедеси, беемвета и ферарита. Портиери с ливреи стояха на пост пред хайлайфни ресторанти. Беднотията бе изметена от околността, но алчността бе навсякъде.
— Това е престъпно — заяви Смит.
Домалевски бе облечен в шофьорска униформа с шапка.
— Предвид мизерията в останалите части на Багдад да попаднеш в Джабирия е все едно да се приземиш на друга планета. Много богата планета. Как ли живеят тези хора, без да им пука за останалите?
— Безсъвестно!
— Съгласен.
Полският дипломат спря лимузината пред красива сграда с оцветени в синьо керемиди на покрива.
— Това е! — Обърна се назад със смръщена и тревожна физиономия. — Ще те чакам. Освен, ако не изскочиш оттам с Републиканската гвардия по петите си. Не се притеснявам много, нали ме разбираш? И все пак, ако се случи подобно нещастие, моля те не се обиждай, когато видиш само дима от ауспуха ми.