— Разбирам — тъжно се усмихна Смит.
В сградата се помещаваше кабинетът на д-р Хюсеин Камил — изтъкнат специалист по вътрешни болести. Смит излезе на горещата улица, огледа се предпазливо и се запъти покрай редицата от палми към облицованата в дърво врата. Чакалнята бе прохладна и празна. Забеляза скъпите килими, драперии и мебели. Зачуди се дали е в безопасност и дали ще открие тук някакъв отговор. Въпреки очевидното богатство на лекаря явно не му вървеше особено. Изолацията на иракската икономика се проявяваше в редица дреболии. Пердетата бяха избелели, а мебелите износени. Списанията върху масата бяха от преди пет, десет години.
Една от вратите се отвори. Докторът го посрещна сам. Беше среден на ръст, в началото на петдесетте. Смугло лице, нервни, стрелкащи очи. Носеше бяла престилка, а под нея се подаваха сиви панталони. Нямаше медицинска сестра, персонал, клиенти. Явно бе точно пресметнал времето да се срещне със Смит, така че да не присъстват нежелани свидетели.
— Д-р Камил? — Смит се представи с фалшивата идентичност на Марк Бонет, служител на ООН.
— Имате ли документи? — Лекарят говореше с акцента на английската висша класа.
Джон му подаде фалшивия паспорт. Д-р Камил бе осведомен, че посетителят му е част от международния екип, който се занимаваше с новия вирус. Покани го в кабинета си и започна да изследва документите му със същата прецизност, с която би търсил симптоми на раково заболяване. Докато изчакваше, Джон се огледа: бели стени, хромирано оборудване, два дървени стола и боядисана в бяло маса, върху която се търкаляха остатъци от моливи. Всичко в кабинета подсказваше многогодишна употреба. Беше чисто и изрядно, но повечето полици в шкафовете за лекарства бяха празни. Покривката на масата за прегледи бе протрита и проядена от молци. Част от техниката беше твърде остаряла. Но едва ли това бе най-големият проблем за този лекар, за всички лекари в Ирак. Домалевски му бе споменал, че много от тях са завършили най-добрите университети по света и продължаваха да дават добри диагнози, но пациентите им трябваше сами да си търсят лекарствата. Медикаменти се намираха единствено на черния пазар, и то не за динари. Само срещу долари. Дори елитът срещаше трудности с осигуряването им въпреки астрономическите суми, които предлагаше.
Накрая докторът му върна документите. Не покани Джон да седне, а и самият той остана прав. Стояха в средата на спартанската стая, двама изпълнени с взаимно подозрение непознати.
— Какво точно искате да узнаете? — попита лекарят.
— Съгласихте се да разговаряме. Следователно имате да ми кажете нещо.
Докторът махна с ръка.
— Не бъдете прекалено предпазлив. Аз съм близък с нашия велик лидер. Много от членовете на Революционния съвет са ми пациенти.
Имаше вид на човек, криещ някаква тайна. Въпросът бе Дали Смит ще успее да го убеди да я разкрие.
— Все пак нещо ви безпокои, д-р Камил. Медицински проблем, бих казал. Убеден съм, че той няма нищо общо със Саддам или войната, така че не съществува опасност да го разискваме. Поне за момента — започна внимателно Смит. — Става въпрос за няколко смъртни случая от неизвестен вирус.
Д-р Камил прехапа долната си устна. Очите му издаваха тревога. Огледа се безпомощно, сякаш и стените можеха да го предадат. Все пак бе образован човек. Въздъхна и отговори:
— Преди година лекувах човек със синдром на остро респираторно увреждане и кръвоизлив в белите дробове. Изглеждаше, че се е заразил от тежка простуда две седмици преди да се прояви синдромът.
Джон потисна възбудата си. Същите симптоми като тези в САЩ.
— Пациентът ви бил ли е ветеран от Пустинна буря?
Очите на лекаря блеснаха уплашено.
— Не казваше това — прошепна. — Той е имал честта да се сражава в редиците на Републиканската гвардия по време на Славната война на обединението.
— Някаква възможност смъртта му да е предизвикана от използване на биологическо оръжие? Знаем, че Саддам разполага с такова.
— Лъжа! Нашият велнк вожд никога не би позволил създаването му. Ако е използвано, то е било от нашите врагове.
— Тогава възможно ли е смъртта му да е предизвикана от вражеско биологично нападение?
— Не. В никакъв случай.
— Но пациентът ви се е заразил по време на войната?
Докторът кимна. Тъмното му лице бе развълнувано.
— Вижте, той е стар приятел на семейството. Преглеждал съм го всяка година, откакто се е родил. Пълен медицински преглед. В изостанала страна като нашата трудно можеш да се опазиш в идеално здраве. — Уплашените му очи пробягаха по стаята. Беше обидил страната си. — След като се върна към нормалния си живот, започна да страда от леки симптоми на малки инфекции, които не реагираха на обикновеното лечение, но бързо преминаваха. С годините треските и леките пневмонии зачестиха. После изведнъж разви тежка простуда и умря.