— Имало ли е още смъртни случаи в Ирак от този вирус?
— Още два в Багдад.
— Също ли са били ветерани от войната?
— Така ми казаха.
— Бил ли е някой излекуван?
Д-р Камил скръсти ръце и отговори нещастно:
— Чувал съм слухове — не гледаше към Джон. — Мнението ми е, че просто са преживели треската. Не съществува вирус, който да убива сто процента от заразените. Дори еболата.
— Колко са оцелелите?
— Трима.
Отново трима на трима. Доказателствата бяха налице. Джон отхвърли обзелите го едновременно възбуда и ужас. Информацията потвърждаваше предчувствието му, че става въпрос за експеримент, в който се използваха хора като лабораторни мишки.
— Къде са оцелелите?
При този въпрос докторът отстъпи крачка назад.
— Стига толкова. Не искам да ходите другаде и да проследят следите ви до мен. — Отвори вратата на кабинета, посочи навън и каза: — Напуснете незабавно!
Джон не се помръдна.
— Нещо ви е накарало да говорите с мен, докторе. И това не е смъртта на трима души.
За момент лекарят изглеждаше сякаш ще изкочи от кожата си.
— Нито дума повече! Напуснете! Не вярвам, че сте от Белиз или от ООН! — Гласът му се повиши: — Едно обаждане на властите и…
Ужасеният лекар сякаш щеше да експлодира. Смит реши да не рискува. Излезе през задната врата. С облекчение видя лимузината на посолството.
В офиса си д-р Камил потрепваше от страх и яд. Беше вбесен, че се е поставил в такава позиция, и се ужасяваше от перспективата да бъде заловен. В същото време положението му предлагаше възможност и той реши да прояви смелост, като се възползва.
Наведе глава, скръсти ръце и се опита да преодолее треперенето. Трябваше да спаси многобройно си семейство, страната му се разпадаше пред очите. Трябаваше да мисли за бъдещето. Беше уморен да е беден на място, в което богатството бе задължително.
Накрая взе телефона, но не набра номера на властите.
— Да, тук е д-р Камил. Говорихме за един определен човек. Току-шо напусна кабинета ми. Носи документи на служител на ООН от Белиз. Името му е Марк Бонет. Сигурен съм, че той е мъжът, за когото ме предупредихте. Да, вирусът от Славната война за обединение… Да, пита ме и за това. Не, не каза къде отива, но беше много заинтригуван от оцелелите. Разбира се. Много съм признателен. Ще очаквам парите и антибиотиците утре.
Постави слушалката на вилката и се облегна назад. Въздъхна и се почувства по-добре. Толкова по-добре, че си позволи лека усмивка. Рискът беше голям, но с малко късмет възнаграждението си струваше. Само с едно обаждане щеше да се превърне в безценна рядкост за Багдад. Щеше да има собствени антибиотици.
Потърка ръце. Оптимизмът се разля във вените му.
Богатите щяха да лазят пред него, когато те или децата им заболеят. Ще го заринат с пари. Не с динари, които бяха безполезни в тази помръкнала страна, откакто глупавите американци започнаха войната и ембаргото. Не, боледуващите богаташи щяха да се бръкнат за долари. Скоро щеше да събере достатъчно за едно успешно бягство оттук и нов живот някъде другаде. Където и да е другаде.
19:01 ч.
Багдад
Нощта падаше бавно над екзотичния Багдад. Една жена, обвита от глава до пети със своята абая, се промъкваше като черен паяк под осветените от свещи втори етажи и балкони над тесните павирани улици. В летните жеги те предлагаха сенки за жителите на по-старите квартали. Но сега бе прохладна октомврийска вечер и звездите мъждукаха в тесния процеп между сградите.
Жената бе толкова концентрирана в очакващите я задачи, че само веднъж погледна нагоре. Изглеждаше стара. Ходеше ужасно прегърбена, вероятно не само от възрастта, но и от недохранване. Носеше опърпана брезентова торба. Лицето й бе напълно закрито от традиционното бяло наметало. Виждаха се само очите, които зорко се вглеждаха в мрака.
Забързано минаваше покрай прозорци — „машрабиях“, които позволяваха да се гледа отвътре навън, но не и обратно. Накрая сви и излезе на ветровитото пазарно площадче, осветено от старинни улични фенери и изпълнено с хорска глъчка. Продавачи се надвикваха в опит да продадат мижавата си стока, потенциални купувачи упорито стискаха мизерните си динари, босоноги хлапета тичаха насам-натам и крещяха.
Пазарът бе обзет от последния си изблик на жизненост преди традиционния час за затваряне — осем вечерта.