Внезапно се появиха трима от стряскащата Републиканска гвардия. Бяха облечени в добре различимите зелени камуфлажи с кръстосани върху гърдите презрамки и готово за стрелба оръжие.
Жената се напрегна — войниците се приближаваха. Отляво стоеше някакъв селянин, който предлагаше на сергия плодовете си, докарани от провинцията. Около него се бе скупчила тълпа купувачи, които обсъждаха, избираха стоката и предлагаха на висок глас цена. Тя моментално измъкна пари от робата си и се присъедини към групата, а гласът й се сля с останалите.
Сърцето й биеше лудо. Следеше войниците с крайчеца на окото си. Тримата се спряха да позяпат. Единият направи някаква забележка, а другият му отвърна. Чувстваха се уверени заради оръжията и осигурено си съществуване. Скоро се засмяха и заподхилкваха.
Жената се изпоти от напрежение. Продължаваше да моли селянина за плодове срещу някаква по-разумна цена. Около нея хората нервно се заоглеждаха през рамо. Докато повечето продължаваха гълчавата, някои тихо се измъкнаха.
Гвардейците най-сетне си избраха жертва. Един хлебар с висока купчина от самуни в ръце се опитваше да скрие лицето си зад тях и си пробиваше път сред хората. Жената не го познаваше. С решителни погледи тройката извади оръжията и обгради човечеца. Единият блъсна хлябовете, а другият го удари с пистолета през лицето.
В брезентовата й торба имаше оръжие. Всяка частица от тялото й я подтикваше да го изтегли и да застреля бруталните войници. Лицето и почервеня от ярост. Прехапа устни — отчаяно й се искаше да действа.
Но имаше задача. Трябваше да остане незабелязана.
На улицата настъпи тишина. Хлебарят падна, но останалите извърнаха погледи и се отдалечиха. Всички, предизвикали вниманието на ужасните гвардейци, се сблъскваха с „неприятности“. От лицето на нещастника течеше кръв. Двама от войниците го подхванаха и го повлякоха нанякъде.
Публичното му арестуване можеше да бъде и просто грабеж. Нямаше как да се узнае. Семейството му трябваше да продаде и последната си дреха, ако искаше да го спаси.
Мина една цяла безкрайна минута. Подобно на затишие пред пустинна буря въздухът беше тежък и зловещ. Малко бе утешението, че този път бяха избрали другиго. Следващия път…
Животът продължаваше. Скоро се възстанови обичайният шум. Хората отново се стълпиха около продавачите. Селянинът взе пари от жената и й подаде портокал. С трепет тя го постави в брезентовата торба до пистолета и се забърза, непрекъснато оглеждайки се за други патрули, но в мислите си все още виждаше разкривеното от ужас лице на горкия хлебар.
Накрая сви по улица Садун, която представляваше просторен бизнесцентър с много по-високи сгради от минаретата на отсрещния бряг на Тигър. Но магазините около широкия булевард предлагаха малко качествени стоки на още по-малобройните купувачи, които можеха да си ги позволят.
Разбира се, туристите вече не посещаваха Багдад, затова когато влезе в модерния хотел Цар Саргон, единственото, което я посрещна, бе пустотата. Някога великолепното фоайе, облицовано в обсидан и хром, сега бе западнало и безлюдно. Хотелът бе проектиран от западен архитект, съчетал културата на древните царства с най-модерните удобства на Запада.
Високият портиер с големи очи и мустаци а ла Садам Хюсеин се караше на отегченото пиколо:
— Какво направи за нас великият ни вожд, Рашид? Кажи ми как геният от Такрит унищожи чуждестранните дяволи и ни направи богати?! — Гърдите му се издуха от ярост: — Толкова богати, че сега с моя докторат съм щастлив да нося тази окъсана ливрея в хотел, в който никой не идва. Децата ми ще имат щастието да живеят един дълъг живот без бъдеще.
Пиколото тъжно отвърна:
— Ще оцелеем, Балшазар. Винаги го правим, а и Саддам не е безсмъртен.
Едва тогава забелязаха старицата, застанала безшумно пред тях. Тя се бе появила толкова тихо — като струйка дим, че за момент пиколото се почувства объркан. Как не я видяха по-рано? Той кръстоса поглед с тъмните очи над забралото. Жената бързо сведе поглед в присъствието на мъже и без съпруг до себе си.
Намръщи се.
Преправи гласа си и сега той прозвуча треперещ и глух, ала арабският бе перфектен.
— Хиляди извинения. Пратиха ме да закърпя Судун.
Почувствал страха й, пиколото си възвърна нормалното презрение към този пол и махна с ръка към сервизния вход.
— Не бива да влизаш във фоайето, старо! Следващия път мини през кухнята. Отзад ти е мястото.
Жената промърмори още извинения, мина покрай портиера. С невидимо движение на ръката тя подпъхна сгъната бележка в изтъркания джоб на ливреята му.
Портиерът не реагира. Вместо това отново се обърна към пиколото.