За него настъпи вълшебният час, минутите и часове, когато беше на границата да изгуби контрол над себе си. Тази излезла на свобода мисъл кръжеше в главозамайващи висини. Беше длъжен да провери и намери записите на входящите и изходящи разговори на София Ръсел. Непременно трабваше и да открие този Бил Грифин!
Сега беше моментът!
Облегна се на облегалката на стола, затвори очи и се вля в бляскавия звезден свят на своето въображение. От това му блаженно състояние го изтръгна един суров и хладен глас, дошъл като гръм от ясно небе:
— Ако бях твой враг Марти, досега да си мъртав!
Марти изплашено подскочи, обърна се и възмутено се развика:
— Питър, по дяволите! Идиот такъв! Можех да получа инфаркт! Не може така да се промъкваш и да плашиш хората.
— Като патица на пусия!… — измърмори Питър и мрачно поклати с глава. — Не бъди такъв Марти Целербах. Не трябва да се отпускаш, дори и за минута. — Питър все още облечен в черната униформа на командос уморено се отпусна на шезлонга. Сивият му шлем остана да лежи на коленете му. Тъкмо се връщаше от ААМИИЗИБ, където като че всичко протече гладко и се върна незабелязан във фургона.
Марти беше силно ядосан, не му беше до шпионски игри. Повече от всичко на света му се искаше най-накрая тази лудост да свърши и да може да се върне в тихото си бунгало, където най-вълнъващите събития се изчерпваха с появата на пощальона.
Присмивайки се той каза:
— Вратата беше заключена! Ти постъпи като най-обикновен крадец чрез взлом!
— Бих казал, че съм доста необикновен крадец, — невъзмутимо се усмихна в отговор Питър. — Ако нямах набора от шперцове и необходимите познания за да ги използвам, с теб нямаше да може да си говорим сега.
След като бяха оставили Джон Смит на международното летище на Сан Франциско, те се бяха придвижвали с караваната по цялата страна. Пътуваха по заобоколни маршрути в едно безкрайно пътуване по шосета и пътища. Ядеха и спеха в караваната. През цялото време Питър сам шофираше, сам пазаруваше стараейки се да облекчи максимално Марти и да намали постоянните му оплаквания. Наложи се да му даде няколко урока по шофиране, нещо, което подлагаше на голямо изпитание неговото търпение. Даже сега, гледайки на този гений в електрониката, не му се удаваше да разбере как това малко човече може да изпитва превъзходство над него, като в същото време беше абсолютно непригоден за нормалния всекидневен живот. На всичкото от горе, Марти беше страшно надут.
— Надявам се, че си постигнал по-голям успех от мен, — заядливо отбеляза Марти.
— За съжаление, не. Не открих нищо от значение.
Веднъж стигнали Мериленд, Хауел реши да започнат от самото начало — от офиса и лабораторията на д-р Ръсел, за да се убедят, че Джон не е пропуснал нещо. Паркира колата малко встрани, навлече антитерористичния си екип и се промъкна във форт Детрик. Питър въздъхна:
— Марти, момчето ми, страхувам се, че се нуждая от извъземните ти компютърни умения, за да разровя миналото на горкото момиче. Можеш ли да проникнеш в личното й досие във форт Детрик?
Марти грейна, вдигна ръце, размаха ги и зачатка с пръсти, сякаш удряше с кастанети.
— Трябваше само да поискаш! — Затрака по клавиатурата с шеметна скорост и след по-малко от минута се облегна назад, скръстил ръце: — Та-дада-ам! Личният файл на София Лилиан Ръсел, доктор на науките. Заповядай!
Питър наблюдаваше тревожно Марти още от секундата, в която долови приповдигнатото му настроение. Наведе се над монитора и заговори тихо:
— Джон мисли, че в изтрития доклад от института „Принц Леополд“, който успя да възстановиш, има нещо, което София е преценила за изключително важно. Затова според него е бил заличен, както и страницата от дневника й. — Погледна Марти в изкрящите зелени очи и натърти:
— Трябва ми нещо, което да е свързано с доклада.
Марти се затресе на седалката.
— Няма проблем! Ще разпечатам целия файл! — От него сякаш струеше електрическа енергия. Върху лицето му разцъфна самодоволна усмивка: — Ето го! Ето го!
Питър сложи ръка на рамото му.
— По-добре си вземи мидерала, Марти. Съжалявам, знам, че мразиш тези хапчета. Очаква ни отегчителна работа и поне ти можеш да си спестиш досадата.
С личното досие на София пред тях Питър прочете на глас доклада от „Принц Леополд“, за да ги сравнят. Марти го преглеждаше ред по ред, а мозъкът му методично запаметяваше всичко, докато Хауел четеше и повтаряше информацията. Мидералът бе чудесно лекарство. То успокои речта на Целсрбах, позволи му да стои спокойно и да се занимава с досадната бумащина. Работеше като почтен, но тъжен джентълмен.