Джеси Окснард не бе убеден. Беше едър, набит мъж с масивна челюст и тънки мустаци. Намръщи се.
— Това нещо… серумът… още ли е в стадий на изследване?
По загорялото аристократично лице на Тремон пробяга усмивка на разбиране. Светлината на огъня се отрази в стоманеносивата му коса, когато поклати глава.
— Минахме през тестовете върху животни и примати. Доказахме, че серумът лекува заразените маймуни. И както споменах, с чисто научна цел разработихме техники за масовото му производство. Всъщност вече разполагаме с милиони дози. Това ни накара да вземем патент и да подадем документи за ветеринарно одобрение от Федералния лицензионен департамент.
Нанси Петрели наблюдаваше ефекта от думите му върху генерала, а същевременно се възхищаваше от гладкия изказ на тази изсмукана от пръстите история. За малко сама да й повярва. Което й напомни да внимава с Виктор Тремон. Никога не си позволи да мисли за него като за приятел. Първо той потърси съдействие от нея — за началната инвестиция, след това използва влиянието й като конгресмен, а по-късно и като секретар в кабинета по здравеопазването и социалните въпроси.
Нанси бе реалистка. Поддържаше сребристата си коса къса и винаги в спретнат вид. Носеше женствено, но делово облекло. Никога не залагаше, освен ако не бе сигурна, че шансовете са почти изцяло на нейна страна. Подкрепяше Виктор Тремон в първокласната му игричка, защото вярваше, че ще успее. Осъзнаваше, че ако нещата се размиришат, той ще бъде обявен за масов убиец и затова се пазеше от какъвто и да е намек, че може да знае какви ги вържи. В същото време с цялото си сърце се надяваше той да триумфира и да я направи богата.
Но първо трябваше да прикрие собствените си задни части.
— Маймуните не са хора, д-р Тремон — припомни му тя.
Виктор я стрелна учудено и се съгласи.
— Така е. Но в този случай те са изключително близки генетично и физиологически.
— Чакайте да се уверя, че съм разбрал правилно — подръпна мустаци Окснард, — не сте сигурни, че серумът лекува хора?
— Разбира се, че не — отвърна обидено Тремон. — Няма да разберем, докато не го тестваме върху хора. Предвид ситуацията, мисля, че си струва да опитаме.
Генералът се намръщи.
— Това е голяма пречка. Всъщност напълно е възможно да открием, че серумът ви причинява вреда.
Тремон сви пръсти и погледна ръцете си. После вдигна поглед и каза убедено:
— Поне едно нещо изглежда сигурно — милиони ще загинат, ако не открием лекарство срещу този ужасен вирус, — Поклати глава, сякаш агонизира в нерешителност: — Сериозно ли си мислите, че не виждам този проблем? Затова се колебах последните два дни. Трябваше да съм лично за себе си сигурен, че постъпвам правилно. Отговорът беше да. Убеден съм, че съществува голям шанс нашият серум да лекува тази смъртоносна епидемия. Но как да гарантирам, че няма да причини повече вреда отколкото полза, докато не бъде използван?
И тримата се замислиха над дилемата. Джеси Окснард знаеше, че не би могъл да препоръча серума да се използва без подробни изследвания, но, от друга страна, осъзнаваше колко решителен и смел щеше да изглежда, ако действа бързо и спаси милиони хора от сигурна смърт.
Нанси Петрели продължаваше да се занимава само със себе си. Знаеше, че серумът е успешен, но политиката я беше научила по най-трудния начин, че никога не бива да се излага на фронтовата линия. Щеше да остане до последно на позицията на предпазливостта и да се присъедини към малцинството, което накрая, бе уверена, че ще бъде победено в полза на Тремон.
Виктор Тремон се тревожеше за Джон Смит и неговите приятели. Не беше получавал новини от Надал ал Хасан от фиаското в Сиера. Мисълта за това го върна в настоящето. Съществуваше един храбър и отчаян ход в запас, който би убедил Окснард, а чрез него и президента, но трябваше много внимателно да прецени кога да го използва. Наблюдавайки потъналите в размисъл правителствени чиновници, разбра, че моментът е настъпил. Трябваше да блъфира. Ако не успееше да убеди генерала, всичко, за което се бе борил вече десет години, щеше да бъде безвъзвратно загубено. Мислено се похвали за решението. Не можеше да загуби. Нямаше да загуби.