— Изолирали сме малки количества от маймунския вирус. Той е нестабилен, но би могъл да се запази за около седмица — поколеба се, сякаш се бореше с голям морален въпрос. — Има само един начин. И, моля ви, не се опитвайте да ме спрете — твърде много е заложено на една карта. Трябва да мислим за общото добро, не само за индивидуалния риск. — Отново млъкна и пое въздух. — Ще се инжектирам с маймунския вирус и… Окснард го прекъсна:
— Знаете, че е невъзможно.
Тремон вдигна ръка.
— Не, не, моля ви, оставете ме да свърша! Ще се инжектирам с вируса, а после ще взема серума. Маймунският вирус може да не е абсолютно същият като при хората, но вярвам, че е много близък с този, предизвикал епидемията. Така че изпробвайки го върху себе си, ще можем да забележим евентуалните вредни странични ефекти. Тогава ще сме сигурни.
— Това е абсурд — възкликна Петрели, играейки адвокат на дявола. — Знаете, че не можем да ви позволим подобно нещо.
Окснард се поколеба.
— Действително ли бихте го направили?
— Естествено — страстно отвърна Тремон. — Това е единственият начин да убедим всички, че нашият серум може да спре задаващата се ужасна пандемия.
— Но… — започна Петрели, явно с намерението да играе опозиция до край.
Генералът поклати глава.
— Не сме ние хората, които ще решим, Нанси. Тремон прави едно прекрасно хуманистично предложение. Единственото, което можем да направим, е да го уважим и да го предоставим на президента.
Петрели се намръщи.
— Не, по дяволите, Джеси, нямаме сигурност, че двата вируса и серумът ще взаимодействат по един и същи начин в човешкото тяло, — Забеляза как Тремон удивено я поглежда, сякаш се съмняваше, че я е чул добре. — Ако доктор Тремон доброволно иска да стане нашата лабораторна мишка, той трябва да се зарази с истинския вирус или поне трябва да тестваме двата вируса, за да видим дали са идентични.
Вътрешно Тремон беснееше. Какво, по дяволите, правеше тя? Прекрасно знаеше, че серумът не е сто процента сигурен — нямаше такова лекарство или ваксина. Но кимна с разбиране и продължи гласно опасната игра:
— Права си, разбира се. Така би било редно. Но сравняването на вирусите ще отнеме прекалено много време. Мога да ви уверя, че съм готов да се заразя с истинския вирус. Нашият серум ще подейства. Сигурен съм.
— Не! — Генералът плясна коляното си в знак на несъгласие. — Не можем да ви позволим това. Семействата на жертвите вече ни проглушават с молби за помощ. По-смислено е да ги попитаме дали ще се съгласят да тестваме серума върху заболелите им близки. Така ще научим, каквото ни трябва, а е възможно и да спасим нечий обречен живот. Междувременно ще наредя на Детрик и Централната епидемиологична лаборатория да сравнят вирусите.
— Федералният лицензионен департамент никога няма да го позволи — възрази Петрели.
— Ще го одобрят, ако им нареди президентът — контрира я Окснард.
— Директорът веднага ще си подаде оставката.
— Възможно е, но ако президентът поиска да се тества серума, това ще стане.
Нанси Петрели се направи, че размишлява.
— Против съм използването на серума преди обичайната серия от внимателни тестове. Но все пак, ако смятаме да продължаваме напред, има повече смисъл да се опитаме да спасим някого, който вече е болен.
Генералът се изправи.
— Ще се обадим на президента и ще го осведомим за двете предложения. Колкото по-бързо започнем, толкова повече хора можем да спасим. — Обърна се към Тремон:
— Откъде можем да се обадим?
— В конферентната стая има отделна линия. През тази врата.
— Нанси?
— Ти се обади. Няма смисъл да го правим двамата. Кажи му, че съм съгласна с всичко.
Окснард излезе и затвори след себе си вратата. Виктор Тремон се завъртя със стола, за да дари със студена гримаса секретаря по здравеопазването.
— Опитваш се да си спасиш задника за моя сметка, а, Нанси?
— Давам на Джес гледна точка, на която да се противопоставя — изстреля в отговор Петрели. — Не помниш ли, че се уговорихме аз да казвам „не“, за да може той да се съсредоточи върху позитивното и да вижда само предимствата?