Гласът на Тремон не издаваше гнева му.
— Добре свършена работа, но ми се стори, че малко прекаляваш със самозащитата си.
— Учих се от майстор — поклони му се Нанси.
— Благодаря. Но това показва шокираща липса на доверие в мен.
Тя си позволи бегла усмивка.
— Не. Боя се единствено от прищявката на случая. Никой не може да изиграе съдбата си.
При тази мисъл Тремон кимна.
— Така е! Но и ние правим всичко по силите си. Стараем се да запушим всички възможни пробойни. Например аз щях да настоявам да проведем тестовете и да обезвредя предварително вируса. Но винаги остава онзи малък риск на случайността. Риск, който е само за мен.
— Всички рискуваме в този проект, Виктор.
Докъде щеше да ги доведе разговорът, Нанси така и не разбра. В този момент вратата на конферентната зала се отвори и при тях се върна огромният като мечок генерал Окснард, върху чието лице грееше усмивка на облекчение.
— Президентът каза, че ще говори с Федералния лицензионен департамент — заяви направо, — но дотогава трябва да започнем търсенето на доброволци сред жертвите. Кастила е оптимист. По един или друг начин ще тестваме серума и ще победим дяволския вирус.
Виктор Тремон се смя дълго и шумно. Да! Беше го направил. Всички щяха да са богати, но това щеше да е само началото. Седнал зад бюрото си, той пушеше кубинска пура, отпиваше от собствената си марка уиски и се люлееше от радостта на личния си триумф. От дъното на чекмеджето му звънна клетъчният му телефон. Виктор сграбчи слушалката.
— Надал?
Безжичната връзка даде леко забавяне, което означаваше, че обаждането е отдалеч. След това чу доволен глас.
— Открихме Смит.
Какъв прекрасен ден!
— Къде?
— В Ирак.
— Как въобще се е вмъкнал вътре? — попита обхванат от съмнения Тремон.
— Сигурно с помощта на англичанина от Сиера. Открих, че е невъзможно да се изрови нещо за него. Не е сигурно, че Хауел е истинското му име. Нито, че Романов е фалшиво впрочем. Това ме навежда на мисълта, че много му се иска да живее инкогнито.
— Сигурно МИ-6. Как откри Смит?
— Чрез една моя връзка — д-р Камил. Предположих, че Смит ще се опита да открие нещо за експериментите ни, така че предупредих всички лекари, които познавам. Практикуващите доктори вече не са кой знае колко в Ирак. Камил докладва, че Смит се е интересувал и от оцелелите.
— По дяволите. Не трябваше да му позволяваме да научи за тях.
— Това вече не е от значение. Никога няма да напусне Ирак.
— Но е влязъл вътре.
— Тогава не са го издирвали полицията на Саддам и Републиканската гвардия. Щом разберат, че в страната има американец, ще затворят границите и ще тръгнат на лов. Ако те не го убият, ще го направим ние.
— По дяволите, Надал, направи го този път! — изръмжа Тремон и се сети за другите им проблеми. — Ами Грифин? Къде е той?
Лицето на Хасан стана каменно.
— Следим всички възможни места, но Бил Грифин сякаш е потънал вдън земя.
— Чудесно! — ядно изключи клетъчния телефон, захвърли го в чекмеджето и се загледа с невиждащ поглед през прозореца.
След малко днешният успех върна усмивката на лицето му. Нямаше значение какво е открил Смит в Ирак и въпреки Бил Грифин, проектът „Хадес“ се развиваше по план. Наля си още уиски и усмивката му отново се разля — дори и президентът гребеше в лодката му.
10:02 ч.
Форт Ървин, Барстоу, Калифорния
Мъжът проследи наетия от Грифин пикап марка „Тойота“ още от форт Ървин, след това по двулентовото шосе и накрая по междущатската магистрала 15. Държеше се на безопасна дистанция — нито много близо, нито много далеч. Чакаше го да спре някъде поне за известно време. Място, където щеше да се върне и да преспи. Грифин знаеше, че мъжът би го следвал по целия път до Лос Анджелис, докато не се увери, че Бил ще остане на едно място достатъчно дълго, за да могат да пристигнат подкрепленията.
По-късно, зад завесите на стаята си в един мотел до Барстоу, Грифин видя как мъжът излиза от своя „ландроувър“ и се запъти към рецепцията на мотела. Съвсем обикновен човек с неразличим кафяв костюм и разкопчана около врата риза. Грифин никога не го беше виждал досега. Но веднага забеляза почти невидимата издутина на пистолета, закачен под мишницата му. Щеше да провери дали Грифин или с каквото име там се е регистрирал посетителят от стая 107 ще остане за през нощта. След това щеше да се обади по телефона. Грифин взе една от хотелските кърпи. Качи се на прозореца и по перваза се добра до място, откъдето можеше да наблюдава рецепцията. Преследвачът показа фалшива карта на правителствен служител. Рецепционистът кимна утвърдително и обърна регистрационната книга към мъжа, за да може да я погледне.