— Бъдете готови. Не мърдайте, докато не ви кажа!
Беше жена. Гласът дойде откъм задната врата на магазина, която след последната стрелба едва се държеше на пантите си. Преди Смит да успее да реагира, дългата черна абея се плъзна навън, последвана от две бледи ръце, уверено държащи автомат узи. Сляла се с нощта, облечената във фундаменталистка роба жена нагласи сръчно оръжието си. Натисна спусъка и поръси републиканските гвардейци с дълъг смъртоносен откос.
Спасителят им се обърна наляво, за да концентрира огъня си в едната група. Джон беше приклекнал така, че стоеше под куршумите й и продължаваше да прикрива с тяло жената и детето. След това се обърна надясно и свали двама от убийците, които се опитаха да пробягат през улицата. Когато тя се обърна надясно, той се обърна в другата посока, сменяха посоката на стрелбата и така след пет минути и от двете страни на улицата противниците им бяха обезвредени. Някои мъртви, други ранени, трети просто си спасяваха живота с бягство. Между стените ехтяха викове от болка, но не се чуваше тропот или някакво друго движение.
Облечената в черно спасителка им излая:
— Вътре! И двамата!
Джон почувства нещо странно познато в гласа й. Категоричните думи бяха на чист американски английски без от акцент.
Ала това можеше да почака. Поведе жената и детето обратно в склада. Побягнаха след приведената жена, която подмина купчините употребявани гуми, дръпна надупчената от куршумите завеса и влезе в магазина. Кръвта бе оплискала стените и се стичаше на локви по пода. Хасан и още четирима републикански гвардейци бяха мъртви. Във въздуха се носеше миризмата на метал и смърт. Сигурно Хеасан бе застрелял четиримата войници, преди да умре от смъртоносна рана в гърдите.
— Хасан! — въздъхна иракската жена.
Жената в абаята заговори бързо на арабски към жената и детето и същевременно бързо свали робата и забралото си. Изправи се — бе станала с двайсетина сантиметра по-висока. Джон удивено я наблюдаваше как нагласи емблемата на ООН на рамото си, сгъна и прибира в чантата узито и абаята. Приключи с преобразяването си за по-малко от минута, но не прекъсваше разговора си с жената.
Той се вкамени. Лицето й бе най-малкото, което очакваше в този изпълнен със събития ден. Същите златисти коси като на София, но по-къси и с леки къдри около ушите. Същите сексапилни устни, правилен нос, волева брадичка. Същата блестяща порцеланова кожа. Погледът й бе станал строг. Задаваше последните си въпроси към иракчанката.
Смит си пое дълбоко въздух — пред него стоеше сестрата на София, Ранди.
— Исусе, какво правиш тук?
— Спасявам ти задника — тросна се Ранди, без дори да го погледне.
Джон почти не я чу. Сърцето му щеше да се пръсне. Беше забравил колко много си приличаха двете сестри. Гледайки Ранди, по кожата му пробягваха ледени тръпки, но не можеше да откъсне поглед от нея. Сети се за лежащия на пода Хасан и усети, че в него се надига гняв. Премигна. Трябваше бързо да си възвърне самообладанието.
Като получи отговор на последния си въпрос, Ранди се обърна към Смит. Лицето й бе хладно. Като мрамор. Нямаше нищо общо с лицето на София.
— Гвардейците ще получат подкрепление всеки момент. Ще излезем от предната врата. Това е най-опасната част, но е по-безопасно, отколкото отзад. Тя познава заобиколните улички, затова ще ни води. Дръж беретата си под ръка, но скрита. Аз ще пазя гърба. Ще търсят един европеец с две иракски жени, едната облечена в абая. Ще ги разочароваме.
Джон бързо се върна към настоящето.
— Оцелелите отзад ще докладват.
— Разбира се. Ще опишат, каквото са видели. Да се надяваме, че новият ми вид ще разколебае подкрепленията — мразят европейците, но не биха предизвикали с лека ръка международен скандал.
Джон кимна — хладнокръвието му се върна. Измъкнаха се през предната врата в тъмната нощ. Това е просто „задача“, убеждаваше се той, а двамата с Ранди бяха партньори професионалисти. С добре трениран поглед той огледа изпитателно улицата. Веднага забеляза двама от тях. В далечния край видя и една военна кола. Приличаше на руския БТР-2 — бронирана машина с двадесет и пет милиметрово оръдие, сдвоена картечница и противотанкови ракети. Бетеерът се движеше по улицата право към тях. Огромното метално чудовище разгонваше пешеходците по пътя си.
— Търсят ни — промърмори Джон.
— Да вървим — подкани го Ранди.
Жената с детето забърза ход и след двайсетина крачки се плъзна в пространството между сградите, толкова тясно, че човек едва се промъкваше между стените. Смит я следваше с готова за стрелба берета. Лицето му обираше паяжините. Често се обръщаше назад към Ранди, за да се убеди, че е добре. След цяла вечност прекосиха тесния проход и стигнаха до друга широка улица. Ранди скри узито в брезентовата си чанта, а Смит пъхна пистолета под колана на кръста си и го прикри с якето. Жената с детето избърза напред, а двамата с Ранди я следваха на дискретна дистанция. Нямаше нищо подозрително в тях. Просто двама служители на ООН, излезли на вечерна разходка. Джон имаше неприятното чувство, че миналото се е стоварило върху настоящето и го е оставило премазан и кървящ. Продължаваше да се сражава с болката от смъртта на София.