— Няма да позволя да му се случи нищо — усмихна се Нед.
Марти разлистваше стихосбирка с хайку, докато пътуваха по Балбоа Булевард. Тя изведнъж ахна, изпусна книгата и се преви на две, сякаш я прониза силна болка.
— Спри. Моля те, спри веднага.
Марти не изпита болка, а страх. Уплаши се, че може да сграбчи волана и да блъсне колата в идващите насреща превозни средства. Отново я обзе чувството, че в нея се спотайва чудовище.
Дъсти спря и се запита как е най-добре да постъпи, ако Марти пак започне да удря главата си в таблото. В паниката си, тя можеше да се съпротивлява, да се опита да се отскубне от него и той, по невнимание, да я нарани.
— Обичам те — безпомощно каза Дъсти.
И сетне започна тихо да й говори. Марти се клатеше напред-назад, задъхваше се и стенеше, а паниката я обземаше все по-силно. Дъсти не се опита да я вразумява или да я утешава, защото тя вече знаеше, че страхът й е необясним. Той заговори за първата им среща.
Срещата беше пълен провал. Дъсти се бе ядосал заради ресторанта. Той често бе ходил там, но през последните шест седмици нещата се бяха променили. Храната беше студена и всяко ястие имаше вкус на пепел. Сервитьорът изля чаша вода върху Дъсти и после — купа крем върху себе си. Накрая в кухнята избухна пожар. Дъсти и Марти отидоха в друго заведение и се смяха толкова много, че това ги свърза завинаги.
Но сега нито един от двамата не се засмя. Връзката между тях беше по-силна от всякога. За щастие Марти не изпадна в силен пристъп на паника. След две-три минути страхът й намаля.
— По-добре ми е, но още се чувствам скапана.
Навън се здрачаваше. Дъсти запали фаровете.
— Благодаря — каза Марти.
— Не знаех какво друго да направя.
— Следващият път пак ми говори. Гласът ти е успокояващ.
Той се запита кога отново ще може да я прегърне и притисне до себе си, без Марти да се вцепени от страх и очите й да блеснат от паника.
Океанът беше бурен и силният вятър разпръсваше пясък по улицата.
На перилата на стълбището бяха кацнали три чайки, които вероятно се опитваха да решат дали да не потърсят по-безопасно убежище навътре в сушата.
Марти и Дъсти изкачиха стръмните стълби до площадката на третия етаж.
Марти потропа няколко пъти на вратата, но Сюзан не отвори.
Тя извади ключа си, отключи и извика името на Сюзан, но не получи отговор.
Двамата с Дъсти влязоха в апартамента.
— Сюзан? — продължи да повтаря Марти.
Във всекидневната беше тъмно. Щорите и завесите бяха спуснати. Но в спалнята светеше и вратата беше широко отворена.
Марти се поколеба, сетне влезе в спалнята.
Дъсти сложи ръка на дръжката на вратата на банята и веднага разбра какво е станало. Уханието на ароматните соли не можеше да прикрие мириса на смърт.
Сюзан не приличаше на себе си. Лицето й беше подпухнало, а кожата — зеленикава. Очите й бяха изцъклени. Езикът й висеше от устата.
Дъсти видя големия тефтер на тоалетката до мивката, прочете прегледно написаните редове и сърцето му се вледени от страх, като си помисли какво означава това за него, Марти и Скийт. Те бяха много по-уязвими, отколкото си представяха.
Той чу, че Марти го вика и излезе в коридора.
Тя прочете всичко това в очите му и изстена:
— О, Господи. Кажи ми, че не е Сюзан.
Марти се опита да мине покрай него, но Дъсти препречи пътя й и я накара да влезе във всекидневната.
— Няма да искаш да се сбогуваш с нея, ако я видиш в това състояние.
Нещо в Марти се скъса. Дотогава това й се бе случвало само веднъж — в нощта, когато ракът победи баща й.
Тя се вцепени, приближи се едва-едва до дивана, седна и се разрида.
Дъсти се обади в полицията.
54.
Първи пристигнаха двама униформени полицаи.
Марти и Дъсти изпитваха крехка надежда и отчаяно желание да вярват, че е станала някаква ужасна грешка и Сюзан не е мъртва, а е в безсъзнание, или спи и ще се събуди, ще излезе от ваната и ще се зачуди защо лицата им са тъжни.
Полицаите сложиха край на надеждата им със самото си присъствие. Те бяха учтиви и тихо говореха по телефона на професионален жаргон, но Марти и Дъсти разбраха, че става дума за самоубийство.
Дойдоха още две униформени ченгета, а после — двама цивилни детектива и накрая — мъж и жена, съдебни лекари.
Полицаите зададоха много въпроси, но по-малко, отколкото Дъсти очакваше, защото обстоятелствата и положението на трупа представляваха неоспорими доказателства за самоубийство. Предсмъртното писмо обясняваше мотивите, макар че съдържаше твърде много емоции, несвързани откъси и отчаяние, за да бъде автентично.
Марти разпозна почерка на Сюзан. Ченгетата го сравниха с неизпратено писмо до майката на Сюзан и с бележките в тефтерчето й с адреси и телефонни номера и елиминираха вероятността за фалшификат. Ако разследването повдигнеше подозрения за убийство, специалистът по почерци щеше да анализира писмото.