— Да, ангелът на смъртта.
— Разбира се, той беше дрогиран. Но това не означава, че в думите му няма истина. Четвърто, в „Кандидатът от Манджурия“ войникът с промития мозък извършва убийствата по инструкции на човека, който го контролира и после забравя всичко, но би изпълнил и заповед да се самоубие, ако е необходимо.
— Но това е само роман.
— Да, знам. Написан е добре. Сюжетът е увлекателен. Героите са колоритни. На теб ти харесва.
Марти не знаеше какво да отговори, затова отпи от бирата си.
Ариман продължаваше да играе. Сега Ал Капоне трябваше да поеме командването на обединените сили на Мексико и на чикагския подземен свят.
Гангстерът бе постигнал победата благодарение на безмилостността си.
Някога истинският Ал Капоне бе изтезавал един доносник с ръчна дрелка. Той бе затегнал главата му в менгеме и докато главорезите бяха държали ръцете и краката на предателя, лично бе пробил черепа му.
Някога и Марк Ариман бе убил една жена с бормашина, но електрическа „Блек & Декър“.
— Да, роман е, но човек има чувството, че методите за контрол на съзнанието в него се основават на задълбочени проучвания и това е било възможно дори в онези времена. Действието в книгата се развива преди почти петдесет години, Марти. Само си представи на какво са способни сега специалистите по контролиране на съзнанието. — Дъсти млъкна и отпи от бирата си. — Пето, доктор Ариман каза, че е невероятно и ти, и Сюзан да страдате от такива необикновени фобии. Той…
— Ариман вероятно има право. Фобията ми е свързана с тази на Сюзан и произлиза от чувството ми, че не й помагам и…
Дъсти поклати глава и сви пръсти в юмрук.
— Или и твоята, и нейната фобия са внушени и програмирани във вас като част от някакъв експеримент или поради някаква друга причина.
— Но доктор Ариман дори предположи…
— Да, той е страхотен психиатър — нетърпеливо я прекъсна Дъсти. — Но в резултат на образованието и опита си и склонен да търси причина и последици от някаква травма в миналото ти, която е предизвикала състоянието ти. Може би затова Сюзан нямаше подобрение. Защото не е имало травма. И щом могат да те програмират да се страхуваш от себе си и да си представяш онези образи на насилие… какво друго биха могли да те накарат да направиш?
Може би се дължеше на бирата. И на валиума. Или дори на логиката в разсъжденията на Дъсти. Каквато и да беше причината, Марти намираше доводите му за все по-убедителни.
Името й беше Вивека Скофийлд. Тя беше незначителна актриса и курва, двайсет и пет години по-млада от баща му, дори три години по-млада от Марк Ариман, който тогава беше на двайсет и осем. Докато играеше втората главна роля в последния филм на Джош, Вивека използваше всички хитрини, които знаеше, за да го накара да се ожени за нея.
Дори да не жадуваше да се измъкне от сянката на баща си и да направи самостоятелна кариера, Марк трябваше да се справи с нея, преди Вивека да стане госпожа Ариман и да сложи ръка на семейното богатство или да го прахоса.
Колкото и добре да познаваше начина на живот в Холивуд и колкото и талантливо да прецакваше съдружниците си и шефовете на киностудии, Джош беше и вдовец от петнайсет години, шампион по проливане на сълзи и уязвим в други отношения. Вивека щеше да се омъжи за него, да го умори и после да изхвърли сина му от жилището, без нищо друго, освен стария мерцедес и символичната месечна издръжка.
Ето защо, в интерес на справедливостта, Марк реши да елиминира Вивека същата нощ, когато уби баща си. Той приготви втора спринцовка със свръхбързо действащ тиобарбитал и паралдехид, възнамерявайки да ги инжектира в храната й или направо в нея.
Когато великият режисьор лежеше мъртъв в библиотеката, но преди да бъде извършена дисекцията на слъзния му апарат, Марк потърси Вивека и я намери в леглото на баща си. На нощното шкафче имаше наркотици, а върху измачканите чаршафи до нея — книга със стихове. Актрисата хъркаше като пор и от устата й течеше слюнка.
Тя беше гола, както я бе създала природата и на младия доктор му хрумнаха разгорещени идеи. Но в случая бяха заложени много пари. Парите означаваха власт. А властта беше нещо по-хубаво от секса.
По-рано през деня Марк и Вивека се бяха скарали. Тя отбеляза, че никога не го е виждала отдаден на емоции така, както баща му редовно прави. „Ние с теб си приличаме — каза Вивека. — Баща ти плаче и за двама ни, но аз изплаках сълзите си, когато бях осемгодишна. Очите ни са пресъхнали. Проблемът за теб, докторе, е, че още имаш сърце, но аз нямам. Ето защо, ако се опитваш да настроиш баща си срещу мен, ще те кастрирам и всяка вечер ще те карам да ми пееш със сопрановия си глас.“