Марк Ариман отиде в навеса за инструменти, намери двайсетлитрова туба с бензин и я занесе в спалнята на баща си.
Той съблече окървавените си дрехи, сложи ги в найлонов чувал, изми се, облече чисти дрехи, изля бензина върху труповете, хвърли празната туба на леглото и драсна клечка кибрит.
Марк бе отседнал във вилата на баща си в Палм Спрингс и бе дошъл в Бел Еър следобед с единствената цел да се погрижи за тези нетърпящи отлагане семейни въпроси. Той свърши работата и се върна в пустинята.
Въпреки че имаше множество красиви и ценни антики, които можеше да изгорят, ако пожарникарите не реагираха достатъчно бързо, Марк взе само найлоновия чувал с окървавените си дрехи, книгата с хайку и очите на татко, сложени в буркан пълен с фиксаж. Час и половина по-късно той изгори изобличаващите дрехи в камината, като хвърли в огъня няколко ароматични кедрови клони и после смеси пепелта с пръстта в малката розова гради зад басейна. Колкото и рисковано да беше да запази очите и тънкия сборник със стихове, докторът беше твърде сантиментален, за да ги изхвърли.
Той стоя буден цяла нощ и гледа маратон от стари филми с Бела Лугоси, изяде цяла купа сладолед и голяма купа с пържени картофи, изпи огромни количества безалкохолна бира и газирана вода, хвана пустинен бръмбар, захлупи го със стъклена чаша и го изтезава с клечка кибрит. Личната му философия се бе обогатила неимоверно много от трите реда хайку от Окио и Марк Ариман бе взел присърце възгледите на поета. Животът е кратък, всички ни умираме, затова се забавлявай колкото можеш повече.
Сервитьорът им донесе по още една бира и вечерята. Марти не бе закусвала и бе изпила само млечен шейк на обяд и умираше от глад. Въпреки това имаше чувството, че изострянето на апетита й, толкова скоро след смъртта на Сюзан, е предателство към приятелката й. Но животът продължаваше и оцелелият притежаваше способността дори да изпитва удоволствие, колкото и греховно да изглеждаше това. Да изпитваш удоволствие беше възможно и когато се страхуваш, защото Марти се наслади на всеки залък от скаридите, докато слушаше разсъжденията на съпруга си за злата орис, надвиснала над тях.
Дъсти продължи да отброява на пръсти:
— Шесто, щом Сюзан може да е била програмирана да се поддава на многократно изнасилване и спомените й за това са заличени, тогава какво още са могли да й внушат да направи? Седмо, тя е започнала да подозира какво става, макар да не е имала доказателства и вероятно това малко съмнение е било достатъчно, за да разтревожи онези, които са я контролирали. Осмо, Сюзан е споделила подозренията си с теб. Те са разбрали и са се притеснили, че може да ги сподели и с друг, когото не контролират. Ето защо, тя е трябвало да бъде премахната.
— Как са разбрали?
— Може би са подслушвали телефона й. Или по друг начин. Но ако са решили да я ликвидират и са я инструктирали да се самоубие, а Сюзан се е подчинила, защото е била програмирана, тогава всъщност това не е самоубийство, а убийство.
— Но тогава какво можем да направим?
Дъсти се замисли, дъвчейки пържолата.
— По дяволите. Не можем да докажем нищо.
— Щом са могли да й се обадят и да я накарат да се самоубие… тогава какво ще правим, когато следващият път телефонът позвъни? — попита Марти.
Двамата се втренчиха един в друг.
— Няма да вдигаме слушалката.
— Това не е практично дългосрочно решение.
Марти се замисли за Сюзан и сърцето й се смрази от тъга и страх.
— Не. Но откъде да започнем?
— Единственото, за което се сещам, е стихчето хайку.
— Хайку?
— Да. — Дъсти бръкна в плика от книжарницата, прерови седемте книги, които Нед бе купил, даде една на Марти и взе друга за себе си. — Съдейки по корицата, това са някои от класиците в жанра. Ще опитаме първо с тях. Вероятно има безброй много съвременни стихчета хайку и ще са ни необходими няколко седмици, докато ги намерим и ги прочетем.
— Какво ще търсим?
— Стихче, от което те побиват тръпки. Както когато прочете онова име в „Кандидатът от Манджурия“.
Марти можеше да произнесе името, без да реагира така, както ако го кажеше някой друг.
— Реймънд Шоу. Ето, потреперих, като го казах.
— Търси хайку, което също ще те накара да потрепериш.
— И после?
Дъсти започна да прелиства книгата пред себе си и след няколко минути рече:
— Ето! Не ме побиха тръпки, но това стихче ми е познато. „Водопадите. Във вълните разпръсват. Борови игли.“
— Стихчето на Скийт.
Според книгата редовете бяха написани от Мацуо Башо, който бе живял от 1644 до 1694 година.
Марти също се зачете в сборника, като същевременно ядеше скариди и след десетина минути възкликна: