— Намерих го. Написано е от Йоса Бусон, сто години преди Башо. Западен вятър. Сухи листа събира. На изток вее.
— Това ли е твоето хайку?
— Да.
— Сигурна ли си?
— Още треперя. Това е повтарящият се сън.
Кожата й настръхна, сякаш че как Човекът от листа тътри крака към нея в тропическата гора.
Скийт не трябваше да се самоубие на територията на „Нов живот“. Марк Ариман беше съдружник в клиниката и бе вложил там значителни инвестиции, които трябваше да пази. Той не се притесняваше, че Дъстин или Мартина ще заведат дело срещу него. Но някой роднина, когото Ариман не контролираше и бе прекарал последните трийсет години в Тибет и дори не бе виждал Скийт, можеше да пристигне и да го подведе под съдебна отговорност пет минути, след като погребяха наркомана. После идиотите съдебни заседатели, каквито, изглежда напоследък призоваваха, щяха да подарят на братовчеда от Тибет един милиард долара. Не, Скийт трябваше да излезе от „Нов живот“ противно на съветите на лекарите и да отнеме живота си на друго място.
Докато играеше с пластмасовите фигури, психиатърът разработваше детайлите по премахването на Скийт Холдън Колфийлд. Скийт трябваше да отиде на оня свят преди зазоряване.
Ариман хвърли заровете и изтегли асо пика, което според сложната му система от правила означаваше, че върховният командир на всяка армия трябва да се окаже предател и да избяга при врага.
Сестрата, която тази вечер се грижеше за Скийт, беше Джасмин Ернандес, която за съжаление, беше професионалист и неподкупна. Ариман нямаше нито време, нито интерес да я подложи на пълно програмиране само за да я направи сляпа и глуха към инструкциите, които трябваше да даде на Скийт. Следователно психиатърът трябваше да почака, докато смяната й свършеше. Сестрата, която започваше дежурство в полунощ, беше мързелива повлекана и щеше да гледа телевизия във фоайето и да пие кока-кола, докато Ариман се справеше с жалкия доведен брат на Дъстин.
Психиатърът не искаше да инструктира Скийт да се самоубие по телефона. Нещастникът беше такъв несигурен обект за програмиране, че трябваше да му въздейства лично.
Бум! Предводителят на мексиканската армия е убит. Капоне злорадства.
В гората е приятно и хладно. Огромните дървета растат толкова близо едно до друго, че приличат на стена. Марти знае, че са махагонови, макар че не е виждала такова дърво. Сигурно се намира в южноамериканската джунгла, но не си спомня да е пътувала, нито дори да е събирала багажа си.
Марти се надява, че е взела достатъчно дрехи и серум, защото в лявата й ръка впива зъб змия. Зъбът е странен — сребрист и тънък като игла. Змията има тънко и прозрачно тяло и виси на сребролисто дърво без листа и само с един клон, но в поречието на Амазонка има множество екзотични влечуги и растения.
Змията очевидно не е отровна, защото Марти не се страхува. И Сюзан, която също участва в тази южноамериканска експедиция, не се бои. В момента тя седи на кресло на поляната. Марти вижда само профила й. Сюзан седи толкова неподвижно, че сякаш медитира или е потънала в размисъл.
Марти лежи на легло или на кожен диван. Пътешествието сигурно е луксозно, защото си бяха направили труда да вземат кресла и дивани.
От време на време стават вълшебни и чудати неща. Във въздуха прелитат сандвичи — бананово и фъстъчено масло, намазано на две дебели филии хляб. От сандвича изчезват хапки, сякаш гладен призрак обядва. Понякога прелита и бутилка с безалкохолна бира, накланя се към невидими устни и утолява жаждата на същия призрак. После се появява бутилка газирана вода с аромат на череши. Марти предполага, че това е допустимо, защото, в края на краищата, южноамериканските писатели са създали литературния стил, известен като магически реализъм.
Друг вълшебен щрих е прозорецът в гората, през който струи светлина. Инак щеше да е тъмно и страшно. Като се има предвид всичко, мястото за лагеруване е чудесно.
С изключение на листата. Поляната е обсипана със сухи листа и това кара Марти да се чувства неспокойна. От време на време листата хрущят и шумолят, макар че никой не стъпва по тях. Не повява дори лек ветрец, но листата трептят, събират се на малки групи и пълзят по земята, като шушукат зловещо, сякаш могат да сплетничат и заговорничат. Неочаквано от запад задухва силен вятър. Прозорецът гледа на запад и сигурно е отворен, защото вятърът нахлува през него и донася още листа, които свистят, съскат и плющят като криле на прилеп. Някои са влажни и еластични, други — сухи и мъртви. Вятърът помита листата от земята и ги завърта из поляната, досущ въртележка, но не с кончета, а със странни зверове, оформени от листата — червени и зелени. После, сякаш като по команда, всички листа политат към средата на поляната и се съединяват в очертанията на човек, скупчвайки се около невидимо присъствие — призракът, който ядеше сандвич и пиеше газирана вода с аромат на череши — и му придават плътност. Човекът от листа се извисява застрашително — огромен и ужасяващ. Там, където трябва да са очите, има черни дупки.