— Не може — съгласи се Марти.
— Но стихчето хайку?
— Гората от махагонови дървета в съня ми?
— Офисът му е облицован в махагон.
— И прозорецът му гледа на запад.
— Това е безумие.
— Дори ако е той, защо е избрал нас?
— За теб знам. Поради същата причина като Сюзан. Но мен?
— А Скийт?
Последните две съобщения бяха от девет часа сутринта и от четири следобед от майката на Марти. Първото беше кратко. Сабрина се обаждаше само, за да побъбрят.
Второто беше по дълго и изпълнено със загриженост, защото Марти работеше вкъщи и обикновено след час-два отговаряше на съобщенията на майка й. Липсата на бърза реакция бе накарала Сабрина да изпадне в апокалиптичен размисъл. Тя бе оставила несвързано, но достатъчно ясно съобщение за всеки, запознат с непрекия й начин на изразяване. Сабрина говореше за пламенната си надежда, че Марти си е насрочила среща с адвокат за развод, Дъсти се е оказал алкохолик и в момента е в клиника, или се е оказал развратник и е в болница, възстановявайки се след побой, а за него се грижи съпругата на друг мъж, или е пребит от съпруга на друга жена, а Марти е при адвокат, уреждайки развода си.
Обикновено Дъсти неволно би се притеснил, но този път недоверието на Сабрина му се стори несъществено.
Той превъртя лентата и отново пусна съобщението на Сюзан.
Тя беше мъртва, а те слушаха гласа й.
Ариман лечителят. Ариман убиецът.
Познавателен резонанс.
Записът на телефонния секретар не беше убедително доказателство, което можеше да използват, защото съобщението не беше достатъчно конкретно. Сюзан не обвиняваше психиатъра в изнасилване. Всъщност не казваше нищо друго, освен че той е мръсник.
Но въпреки това съобщението беше някакво доказателство и те трябваше да го запазят.
Дъсти извади малката касета, грабна червен флумастер и написа СЮЗАН. Марти сложи нова касета в телефонния секретар. Дъсти прибра белязаната касета в средното чекмедже на бюрото.
Марти беше обидена.
Сюзан беше мъртва. А сега доктор Ариман, който изглеждаше толкова надеждна опора в този несигурен свят, очевидно се бе превърнал в коварен капан.
57.
Дъсти се обади в кабинета на Рой Клостърман и остави съобщение, че Марти е получила алергична реакция от предписаните лекарства. Накрая добави, че случая е спешен.
Двамата с Марти седнаха до масата в кухнята и зачакаха лекарят да отговори на обаждането им. Валит се просна на пода и въздъхна, давайки им ясно да разберат, че губят ценно време, което е по-добре да бъде прекарано в игра.
Дъсти отвори „Кандидатът от Манджурия“ и започна да търси име, от което да го побият тръпки, както когато бе прочел стихчето хайку за чаплата. В чакалнята на доктор Ариман бе видял имената на почти всички главни герои, но от никое от тях кожата му не настръхна. И сега, към края на романа Дъсти попадна на Вайъла Нарвили, второстепенна героиня, оперна певица, чието име го накара да изтръпне.
Двамата прочетоха един до друг стихчето.
— Реймънд Шоу — каза Дъсти.
— Слушам — отговори Марти погледът й мигновено стана унесен.
— Западен вятър…
— Ти си западът и вятърът.
Изведнъж той загуби желани да продължи с останалите два реда, защото не знаеше какво да прави Марти, ако успееше да проникне в подсъзнанието й. Тя сигурно щеше да бъде в деликатно състояние и уязвима, и онова, което щеше да й каже, можеше да има сериозни, непредвидими последици и да причини непредсказуеми психични увреждания.
Пък и Дъсти не знаеше как после да я издави от транса. В „Нов живот“ Скийт бе изпаднал в толкова дълбок унес, че нищо не можа да го събуди. Той сам бе дошъл в съзнание. Марти можеше да изпадне в кома, от която никога да не излезе.
Дъсти не каза втория ред на стихчето. Марти примига. Унесеното й изражение изчезна и тя дойде в съзнание.
Той й разказа за мислите си и добави:
— Но номерът щеше да стане. Това е повече от ясно. А сега ти ме изпробвай. Кажи само първия ред на стихчето, предназначено за мен.
Дъсти видя как устните й се отварят.
И в следващия миг Валит буташе с глава ръката му, за да го погали.
Преди част от секундата кучето лежеше под масата.
Не. Бяха изминали десетина-петнайсет секунди. А може би повече. Дъсти отново имаше пропуск във времето. Явно след като Марти бе произнесла активиращото име, Вайъла Нарвили, той бе реагирал и през това време лабрадорът бе станал и се бе приближил до него.
— Беше много страшно — каза Марти и блъсна настрана книгата така, сякаш беше сатанинска библия. — Изглеждаше… като дрогиран.
— Не си спомням да си произнасяла името.
— Казах го. Както и първия ред от стихчето. „Мълния блясва.“ А ти рече: „Мълнията си ти.“