Телефонът иззвъня.
Дъсти стана, за да вземе слушалката, като се запита дали някой от другия край на линията няма да му каже: „Вайъла Нарвили“.
Обаждаше се Клостърман.
Дъсти му се извини, че е излъгал.
— Няма алергична реакция, докторе, но случаят наистина е спешен. Книгата, която ни изпратихте…
— „Научи се да обичаш“.
— Да. Защо ни я изпратихте?
— Мисля, че трябва да я прочетете — безизразно отговори Клостърман. Тонът му можеше да се изтълкува или като положителна, или като отрицателна оценка за книгата и за автора й.
— Докторе… — Дъсти се поколеба, сетне откровено призна: — По дяволите, няма какво да го увъртам. Мисля, че имаме проблем с доктор Ариман, при това голям.
Вътрешния му глас мигновено оспори твърдението. Психиатърът не бе направил нищо, за да заслужи такава клевета и неуважение. Дъсти се почувства виновен, неблагодарен, коварен и неразумен. Всички тези чувства го уплашиха, защото като се има предвид обстоятелствата, той имаше основателна причина да подозира Ариман. Вътрешният глас не беше неговият, а на невидимото присъствие в кошмарите им. Сега това присъствие се разхождаше из дълбините на подсъзнанието му и го увещаваше да вярва на психиатъра, да отхвърли абсурдните си подозрения и да му се довери.
— Марти ходи ли при Ариман? — попита Клостърман.
— Да. Днес следобед. Но мислим, че… всичко е започнало отдавна, преди месеци, докато е водела приятелката си при него. Докторе, ще ме помислите за луд…
— Съвсем не. Но не трябва да говорим за това по телефона. Можете ли да дойдете при мен?
— Къде сте?
— Живея на остров Балбоа — отговори Клостърман и му обясни как да намери къщата.
— Ще дойдем след малко. А може ли да доведем куче?
— Ще играе с моето.
Дъсти затвори телефона и се обърна към Марти:
— Може би не трябваше да постъпваме така.
Очевидно и тя слушаше вътрешния си глас.
— Вероятно ако се обадим на доктор Ариман и му разкажем всичко… той ще ни го обясни.
Невидимият обитател на съзнанието на Дъсти беше на същото мнение.
Марти изведнъж стана и възкликна:
— О, Господи, какви ги говоря?
Лицето на Дъсти се зачерви от срам, защото бе заподозрял доктор Ариман.
— Защо ще взимаме кучето с нас? — попита Марти.
— Защото мисля, че известно време няма да бъдем тук. Хайде! Да си вземем дрехи за няколко дни. И да действаме бързо.
След десетина минути, преди да затворят пътническата чанта, Дъсти извади колта четирийсет и пети калибър от нощното шкафче. Той се поколеба, реши да не слага оръжието на леснодостъпно място и затвори чантата, без да го добавя към съдържанието й, после извади от дрешника кожено яке с дълбоки джобове.
Дъсти се запита дали пистолетът наистина можеше да им осигури защита.
Ако в спалнята влезеше Марк Ариман, предателският глас в съзнанието на Дъсти можеше да го забави достатъчно дълго и психиатърът да се усмихне и да каже: „Вайъла Нарвили“, преди спусъкът да бъде натиснат.
„И после дали ще пъхна дулото в устата си и ще пръсна черепа си така покорно, както Сюзан си е прерязала вените?“ — запита се Дъсти.
Той излезе от спалнята и отиде в кухнята, взе книгите хайку и тримата с Марти и Валит тръгнаха към понтиака, изпитвайки чувството, че трябва да изпреварят разпространяващата се сянка на надвисналата над тях съдба.
58.
Доктор Клостърман живееше досами брега на океана. Дъсти и Марти паркираха в края на Марин Авеню и слязоха от колата.
Преди да намерят къщата на лекаря, Марти отново получи пристъп на автофобия.
Двамата седнаха на вълнолома, за да изчакат атаката да премине.
Валит беше търпелив и стоеше до тях.
Приливът прииждаше. В обикновено тихото пристанище задуха вятър.
Закотвените яхти и моторници се заклатиха във водата и започнаха да скърцат и да стенат.
Марти се съвзе бързо и каза:
— Видях мъртъв свещеник с метален шип, забит в челото. Слава Богу, образът се яви за малко. Не беше като по-рано днес, когато не можех да прогоня от съзнанието си ужасните видения. Но откъде се появяват тези неща в главата ми?
— Някой ги е сложил там. Ариман — каза Дъсти, въпреки настойчивия вътрешен глас.
— Но как?
Той не знаеше отговора на този въпрос.
Двамата станаха и тръгнаха да търсят къщата на доктор Клостърман. Никоя от сградите в квартала не беше по-висока от три етажа. Всички бяха очарователни и имаха декоративни капаци на прозорците и саксии с иглики на первазите.
Лекарят отвори вратата. Беше бос и с памучен панталон и фланелка.