— За мен няма значение името на коя институция е отпечатано на фиша за заплатите им — отговори Рой Клостърман.
— Официалните власти — рече Дъсти.
— Да — потвърди лекарят.
Марти хвана ръката на Дъсти и я стисна.
Валит и Шарлот се върнаха в кухнята.
Зад тях се чуха стъпки и в стаята влезе нисък, набит, як и приветлив мъж в хавайска риза и бермуди.
— Това е Брайън — представи го Клостърман.
Брайън даде плик на Дъсти.
— Това са материалите за Ариман, които Рой събра.
— Но не сте ги получили от нас — предупреди ги лекарят. — И не е необходимо да ги връщате.
— Всъщност не ги искаме тук — добави Брайън.
— Брайън, покажи ухото си — рече Клостърман.
Брайън отметна дългите си руси коси от лявата страна на главата си.
Марти ахна.
— Протеза — обясни Рой. — След като тримата костюмирани типа си отидоха, аз се качих горе и намерих Брайън в безсъзнание. Ухото му беше откъснато. Раната бе зашита професионално, за да не може да бъде зашито.
— Симпатяги — отбеляза Брайън.
Дъсти се усмихна, въпреки мрачните обстоятелства.
— Двамата с Брайън сме заедно от двайсет и четири години — каза лекарят.
— Повече от двайсет и пет — поправи го Брайън. — Рой, безнадежден си, когато става дума за годишнини.
— Не беше необходимо да го нараняват — добави Клостърман. — Видеозаписът на момчето беше напълно достатъчен. Направиха го, за да бъдат по-убедителни.
— За мен имаше ефект — каза Брайън.
— И може би разбирате сега защо заплахата с момчето подейства толкова силно. Тъй като с Брайън живеем заедно, някои хора много лесно биха повярвали в обвиненията срещу мен в изнасилване. Но се кълна в Бога, че никога не съм изпитвал влечение към деца. Не изпитвам уважение към себе си, че отстъпих. Семейство Орнуейл беше съсипано, а всички бяха невинни. Ако бях сам срещу Ариман, щях да се боря, колкото и да ми струваше това. Но онази хора, които изпълзяха от дупките си, за да го защитят… Не го разбирам. А щом не разбирам нещо, не мога да се боря.
— Може би и ние няма да можем да се преборим с него — каза Дъсти.
— Може би — съгласи се Клостърман. — И ако сте забелязали, не ви попитах какво се е случило с приятелката ви Сюзан и какви са проблемите ви с Марк Ариман. Защото, откровено казано, не искам да знам повече. Предполагам, че съм страхливец. Никога не съм се мислил за такъв, докато не разбрах какво представлява Ариман.
— С всички нас е така — рече Марти и го прегърна. — И не сте страхливец, докторе, а много добър и смел човек.
— И аз му го казвам, но той не ме слуша — каза Брайън.
— Ще ти трябва всичката смелост на баща ти — рече Клостърман, притискайки Марти до себе си.
— Тя я има — увери го Дъсти.
Това беше странен миг на приятелство. Четиримата бяха съвсем различни, но връзката между тях беше толкова силна, сякаш бяха последните човешки същества, останали на планетата, превзета от извънземни.
— Да сложим ли още две чинии и прибори за вечеря? — попита Брайън.
— Благодаря — отговори Дъсти, — но не сме гладни. Пък и трябва да свършим много неща, преди да мине нощта.
Марти сложи каишката на Валит и двете кучета се подушиха за довиждане.
— Доктор Клостърман… — започна Дъсти.
— Наричай ме Рой.
— Благодаря, Рой. Не мога да кажа дали щяхме да имаме по-малко неприятности, ако се бях доверил на инстинктите си и бях престанал да се обвинявам, че съм параноик, но може би направихме крачка напред.
— Параноята е най-ясният симптом за психично здраве в това ново хилядолетие — каза Брайън.
— Да. Колкото и параноично да звучи… имам брат, който е в клиника за наркомани. За трети път. Последните два пъти беше в същото заведение. И снощи, когато го оставих там, почувствах обезпокоителна реакция към онова място…
— Коя клиника?
— „Нов живот“. Знаеш ли я?
— Да. Ариман е един от собствениците.
Дъсти си спомни за силуета на високия и властен мъж, застанал на прозореца на стаята на Скийт.
— Да. Вчера това би ме изненадало, но днес…
В дома на Клостърман беше топло и януарската нощ навън им се стори още по-студена. Силният вятър диплеше повърхността на океана и разнасяше пръски вода по тротоара.
Нямаше луна. Нито звезди. Нямаше сигурност дали зората ще изгрее, нито нетърпение какво ще донесе.
59.
В съзнанието на Марти неочаквано се появиха образи на убити свещеници с шипове в главата и други ужасяващи видения за насилие. Тя извика и подскочи на седалката в колата.
Пристъпът я обзе внезапно. Марти млъкна по средата на изречението, докато разговаряха за Скийт. Тя започна да пищи и се опита да се превие на две, но предпазният колан й попречи. Това я ужаси толкова много, колкото и образите, вероятно защото жертвите, които си представи, бяха оковани във вериги или завързани с въжета. В главата им бяха забити шипове, а в дланите — дълги гвоздеи. Марти вкопчи пръсти в предпазния колан. Беше толкова уплашена, че забрави как се откопчава.