— Да изкараме Скийт от онова място — прекъсна го Марти и закопча предпазния си колан.
60.
Към фаровете на понтиака погледна черна котка, която дебнеше мишки. Очите й блеснаха в оранжево, после изчезнаха в мрака.
Дъсти паркира близо до сградата. Двамата с Марти оставиха Валит в колата и забързаха към служебния вход на „Нов живот“.
Макар че часът за посещения бе приключил преди двайсет минути, сигурно щяха да им разрешат да видят Скийт, ако използваха официалния вход и осолено ако кажеха, че са дошли да го приберат вкъщи. Но този смел подход би предизвикал спор със старшата сестра и дежурния лекар, както и забавяне, докато бъдат приготвени документите за изписването.
Нещо по-лошо, Ариман можеше да е оставил бележка на картона на Скийт да го предупредят, ако семейството на пациента поиска да го прибере вкъщи. Дъсти не искаше да рискува да се изправя лице в лице с психиатъра.
За щастие вратата на служебния вход беше отключена.
Дъсти не бе изпаднал в достатъчно силна параноя, за да мисли, че всеки член на персонала в клиниката е контролиран психически от доктор Ариман, но двамата с Марти се промъкваха крадешком, сякаш се намираха на вражеска територия.
Те не видяха никого. Чуха само гласовете на двама човека, които разговаряха някъде надалеч.
Вдясно от фоайето имаше врата с надпис „СТЪЛБИЩЕ“.
Издокаран в семпъл тъмносив костюм, бяла риза и вратовръзка на сини и жълти райета, доктор Ариман бе готов да изиграе ролята на всеотдаен лекар, който не разполага с нощите си, когато пациентите се нуждаят от него. Той влезе във фоайето на официалния вход на „Нов живот“ и разсеяно прокара пръсти през разрошените си от вятъра гъсти коси.
Нощният пазач Уоли Кларк беше възпълничък и имаше трапчинки и розови страни.
— Няма почивка за уморените, а, доктор Ариман? — усмихна се той.
— Луд умора не знае — поправи го психиатърът.
Уоли се ухили на остроумието му.
— Но удовлетворението, че си излекувал някого, си заслужава няколко пропуснати вечери — добави Ариман.
— Щеше да е чудесно, ако всички лекари мислеха като вас — с възхищение каза Уоли.
— О, убеден съм, че повечето мислят така — великодушно рече психиатърът и натисна бутона на асансьора. — Но съм съгласен, че няма нищо по-лошо от лекар, който върши работата си през куп за грош. Ако някога престана да изпитвам удоволствие от професията си, надявам се, че ще проявя достатъчно разум и ще се заловя с нещо друго.
— Надявам се, че такъв ден няма да дойде. Ужасно ще липсвате на пациентите си, докторе.
— Е, щом е така, преди да се пенсионирам, ще трябва да ги избия всичките.
— Не се шегувайте така, доктор Ариман — засмя се Кларк.
— Пази входа от варвари, Уоли — рече психиатърът и се качи в асансьора.
— Можете да разчитате на мен, докторе.
Ако бе избрал кариера в киното, Ариман бе убеден, че щеше да бъде световна звезда. Наградите щяха да се сипят като дъжд върху него. Отначало щяха да го одумват, че е фаворизиран, но в края на краищата, талантът му щеше да затвори устата на критиците.
Но тъй като бе израснал в най-висшите кръгове на Холивуд, Марк Ариман не съзираше романтика във филмовата индустрия така, както един син на диктатор от третия свят би се отегчил при вида на добре оборудвани стаи за изтезания и масови екзекуции.
Пък и славата на кинозвезда и съпътстващата я анонимност позволяваха на човека да бъде садистичен само към снимачните екипи, към високоплатените проститутки, обслужващи любителите на извратения секс и към младите актриси, които бяха достатъчно тъпи, за да допуснат да бъдат превърнати в жертви. Марк Ариман никога не би се задоволил с такъв ограничен и лесен избор.
Асансьорът стигна втория етаж.
Дъсти и Марти предпазливо се качиха на втория етаж. На трийсетина метра от тях, там, където се пресичаха ярко осветени коридори, разговаряха две жени, но нито една не погледна към стълбището. Дъсти поведе Марти към стаята на Скийт.
Вътре светеше само екранът на телевизора. Скийт седеше в леглото, подпрян на възглавницата като паша, и пееше със сламка млечен, ванилов шейк. Той се зарадва, като видя посетителите си.
Марти се приближи до него, прегърна го и го целуна. Дъсти поздрави Джасмин Фернандес и отвори малкия шкаф.
— Часът за посещения свърши — каза медицинската сестра и стана от креслото.
— Да, но ние не сме дошли на посещение — отговори Дъсти и извади чантата на Скийт.
— Случаят е спешен — добави Марти и накара Скийт да провеси крака от леглото.