Въпреки това вероятността само романът да тласне Дъсти към големи, логически изводи и към прозрение на истинската същност и цел на Ариман, беше много малка. По-скоро астронавти биха намерили заведение „Кентъки Фрайд Чикън“ на Марс и Елвис Пресли, дъвчейки в ъгловото сепаре. Пък и Ариман не виждаше никакъв шанс бояджията да се досети за всичко това само за един следобед.
Следователно имаше други произволни карти, които психиатърът не бе сложил в колодата, а бяха раздадени от съдбата.
Едната със сигурност беше Скийт. Съзнанието на малкото лайно беше толкова объркано от наркотиците, че беше невъзможно да бъде програмирано изцяло.
Загрижен за надеждността му, тази вечер Ариман бе дошъл в клиниката, за да внуши сценарий за самоубийство в подсъзнанието на Скийт и после да го изпрати да се самоунищожи някъде другаде преди зазоряване.
Какви други произволни карти имаше освен Скийт? Несъмнено бяха изиграни още. Но колкото и да знаеха, Дъсти и Марти не бяха сглобили главната част на мозайката само с книгата и Скийт.
Това неочаквано развитие на събитията не се понрави на спортния дух на психиатъра. Той обичаше риска в играта, но само контролируемия.
Марк Ариман беше играч, а не комарджия. Той предпочиташе архитектурата на правилата, а не изобилието от случаен късмет.
61.
Караваните в паркинга бяха почти еднакви, но Дъсти веднага позна фургона на Фостър Нютън Чешита, защото беше единственият с три сателитни чинии на покрива, които се очертаваха на фона на нощното небе, тъй като бяха боядисани в жълто. Сателитните чинии бяха с различни размери. Едната беше насочена на юг, другата — на север. И двете бяха стационарни. Третата неспирно се въртеше и улавяше от ефира пикантни късчета на уклончива информация, досущ нощен ястреб, който сграбчва летящи насекоми във въздуха.
Освен сателитните чинии на покрива стърчаха и причудливи антени, предмет, който приличаше на оголена, метална коледна елха и нещо като викингски шлем с рога.
Фургонът наподобяваше извънземен космически кораб, нескопосано дегизиран като мобилно жилище. Слушателите на радиопрограмите, които Чешита харесваше, винаги докладваха за такива неща.
Дъсти, Марти, Скийт и Валит се събраха в двуметровата квадратна веранда с алуминиев покрив. Дъсти не видя бутон за звънец и потропа на вратата.
Стискайки одеялото, което се развяваше и диплеше от вятъра, Скийт приличаше на фигура от фантастичен свят, следваща дирите на магьосник беглец, изтощен от приключения и отдавна тормозен от таласъми.
— Сигурни ли сте, че Клодет не е болна? — попита той, повишавайки тон, за да надвика вятъра.
— Сигурни сме — увери го Марти.
— Но ти ми каза, че е болна — обърна се хлапето към Дъсти.
— Това беше лъжа, за да те измъкнем от клиниката.
— Пък аз наистина повярвах, че е болна — разочаровано каза Скийт.
— Всъщност не искаш да е болна, нали? — попита Марти.
— Е, не е задължително да умира. Схващане и повръщане биха били достатъчни.
Лампата на верандата светна.
— И силна диария — добави Скийт.
След миг вратата се отвори и Чешита застана на прага. Сивите му очи изглеждаха огромни зад очилата с дебели стъкла и преливаха от тъга, която не ги напусна, дори когато той се засмя.
— Хей.
— Съжалявам, че те безпокоя вкъщи, при това толкова късно, но не знаех къде другаде да отида — рече Дъсти.
— Разбира се — отговори Фостър и ги покани да влязат.
— Имаш ли нещо против кучето? — попита Дъсти.
— Не.
Чешита затвори вратата и Дъсти каза:
— Здравата сме загазили. Бих отишъл при Нед, но той вероятно ще удуши Скийт рано или късно, затова…
— Ще седнете ли? — прекъсна го Фостър и ги поведе към масата в кухнята.
Тримата приеха поканата и придърпаха столове към масата. Валит се вмъкна отдолу.
— Можеше да отидем при майка ми — рече Марти, — но тя…
— Сок? — попита Чешита.
— Сок? — повтори Дъсти.
— Портокалов, сливов или гроздов — поясни Фостър.
— Имаш ли кафе? — попита Дъсти.
— Не.
— Тогава портокалов. Благодаря.
— За мен гроздов — каза Марти.
— Имаш ли млечен ванилов шейк? — попита Скийт.
— Не.
— Тогава гроздов сок.
Чешита се приближи до хладилника.
По радиото говореха за „активната и неактивна ДНК, присадена в човешка генетична структура“ и се тревожеха „дали целта на осъществяващата се в момента колонизация на Земята е поробване на човешката раса, издигането й на по-висше положение или просто кражба на органи за вкусен обяд на извънземните“.