— Разбирам.
— Скийт, от този момент нататък ти ще разбереш, че си добър човек и имаш нито повече, нито по-малко недостатъци от другите хора. Отрицателните неща, които баща ти е казал за теб през годините, преценките на майка ти и критиките на Дерек Ламптън — нищо от това вече няма да ти въздейства, обижда, наранява или ограничава.
— Разбирам.
В очите на Марти блеснаха сълзи.
Дъсти пое дълбоко въздух, сетне продължи:
— Скийт, ще погледнеш назад в детството си и ще намериш онова време, когато си вярвал в бъдещето си и си бил изпълнен с мечти и надежди. Отново ще вярваш в бъдещето. И в себе си. Никога няма да изгубиш надежда.
— Разбирам.
Скийт се бе втренчил в празното пространство. Чешита гледаше като хипнотизиран. Валит сериозно наблюдаваше сцената. Марти избърса очи с ръкава на блузата си.
Дъсти се поколеба и се замисли за всички неща, които можеше да се объркат и за непредвидените последици о добрите намерения, после щракна с пръсти.
Очите на Скийт се затвориха. Той се отпусна на стола и заспа. Брадичката му клюмна на гърдите.
Развълнуван от отговорността, която току-що бе поел, Дъсти се изправи, застана нерешително за миг, сетне отиде в кухнята и наплеска лицето си със студена вода.
Марти се приближи до него.
— Всичко е наред, мили.
Водата може би скри сълзите му, но не и чувствата, от които гласът му потрепери.
— Ами ако по някакъв начин съм го увредил още повече?
— Не си — убедено каза Марти.
Дъсти поклати глава.
— Не можем да бъдем сигурни. Психическото му състояние е деликатно. Един от големите проблеми на този свят е, че… твърде много хора искат да влияят върху съзнанието на другите и причиняват толкова много вреда.
— Сигурна съм, че не си му сторил нищо лошо — настоя Марти и нежно докосна влажното му лице. — Защото онова, което току-що направи, е продиктувано от обич към брат ти и не може да стане нищо лошо.
— Да. И пътят към ада е постлан с добри намерения.
— Както и пътят към рая.
Дъсти потрепери, преглътна с усилие и още по-уплашено добави:
— Страхувам се, че може да не стане нищо. Докъде може да стигне безумието? Ами когато щракна с пръсти, Скийт се събуди, изпълнен със самопрезрение и объркан? Това е последният му шанс, но ако се окаже, че не е така? Какво ще правим тогава, Марти?
— Поне ще си опитал.
Твърдостта и силата в гласа й го окуражиха.
Дъсти погледна Скийт. Разрошените му коси. Тънкия врат и крехките рамене.
— Хайде — тихо каза Марти. — Дай му нов живот.
Дъсти спря водата и избърса ръцете си, сетне потърка пръсти, сякаш да прогони напрежението от тях.
Той последва Марти и двамата отново седнаха до масата в кухнята, при Чешита и Скийт.
Дъсти вдигна ръка и щракна с пръсти.
Скийт отвори очи, вдигна глава, изправи рамене, огледа присъстващите и попита:
— Е, кога ще започнем?
Той нямаше спомен от сеанса.
— Типично — отбеляза Чешита.
— Скийт? — попита Дъсти.
Хлапето се обърна към него.
Дъсти пое дълбоко въздух и рече:
— Доктор Йен Ло.
— Какво? — попита Скийт и наклони глава на една страна.
— Доктор Йен Ло.
Марти и чешита също повториха името.
Скийт изгледа изпитателно втренчените в него лица.
— Какво е това? Гатанка? Или тест? Кой е този Ло? Историческа личност? Никога не съм бил добър по история.
— Добре — отбеляза Чешита.
— Водопадите — рече Дъсти.
Озадачен, Скийт попита:
— Това ми прилича на сапунен сериал.
Поне първата част от плана бе успяла. Скийт вече не беше програмиран и контролируем.
Но само времето щеше да покаже дали бе постигната втората цел — освобождаването на Скийт от мъчителното му минало.
Дъсти бутна стола назад и се изправи.
— Стани.
— Какво? — попита Скийт.
— Хайде, братко, стани.
Хлапето стана. Болничното одеяло се изплъзна от раменете му. Скийт приличаше на плашило, облечено в пижама на дебел човек.
Дъсти прегърна брат си, притисна го до себе си и когато най-после беше в състояние да говори, каза:
— Преди да тръгнем, ще ти дам пари за ванилов шейк.
62.
Колелото на късмета се завъртя в тяхна полза. За ранния сутрешен полет за Санта Фе имаше две свободни места. Използвайки кредитната си карта, Дъсти ги запази по телефона в кухнята на Нютън.
— Оръжие? — попита Чешита след няколко минути, когато Дъсти и Марти бяха на вратата, готови да поверят Скийт и Валит на грижите му.
— Какво оръжие? — попита Дъсти.
— Трябва ли ти?
— Не.
— Мисля, че ще ти трябва — възрази Чешита.
— Моля те, не ми казвай, че имаш достатъчно голям арсенал, за да започне война — рече Марти, явно питайки се дали Фостър не е нещо по-обезпокоително от чудак.