— Не — увери я той.
— Имам оръжие — каза Дъсти и извади от якето си колта.
— Ще пътувате със самолет, нали? — попита Чешита.
— Няма да го нося със себе си. Ще го сложа в една от чантите.
— Може да проверят багажа ви — предупреди го Чешита.
— Дори ако не е ръчен?
— Напоследък го правят.
— Заради терористите. Всички са нервни и Федералното авиационно управление издаде нови правила — обясни Скийт.
Дъсти и Марти го погледнаха изумено. Скийт беше абониран за философското убеждение, че действителността е скапана и не четеше вестници, нито гледаше телевизия или слушаше радио.
Скийт долови изумлението им и сви рамене.
— Е, поне така чух да си говорят търговците.
— Кои търговци? — попита Марти. — На наркотици?
— Да.
— Търговците на наркотици следят и си говорят за текущи събития?
— Мисля, че това се отразява на бизнеса им. Бяха много развълнувани.
— Е, как проверяват багажа със скенер? — обърна се Дъсти към Чешита. — Една чанта на всеки десет? Или на пет?
— Може би пет процента от багажа.
— Ами, тогава…
— А на някои полети сто процента.
— Пистолетът е регистриран — рече Дъсти. — Но нямам разрешително за носене на оръжие.
— И да го пренасяш от един щат в друг — добави Чешита.
— Това е още по-лошо, а?
— Да. — Фостър намигна и добави: — Но аз имам нещо.
Той изчезна в задното помещение на караваната, но се върна само след няколко минути. Носеше кутия, от която извади лъскаво, метално, детско камионче.
— Транспорт.
Тъмни прозорци. Пуста ли е къщата? Навсякъде мрак.
Ариман се поколеба на вратата на задната веранда на миниатюрната къща във викториански стил на семейство Роудс, която беше твърде натруфена за вкуса му, и се заслуша в ритъма на разлюлените от вятъра дървета. Замисли се върху стихчето хайку и остана доволен.
Когато преди два месеца за пръв път дойде тук, за да програмира Дъсти, той взе един от резервните ключове така, както бе направил и в апартамента на Сюзан. Ариман влезе и безшумно затвори вратата зад себе си.
В жилището нямаше никого. Дори лабрадорът не беше там. Психиатърът запали лампите в кухнята.
Не знаеше какво търси, но беше уверен, че ще го познае, когато го види.
И почти в същия миг го съзря. Подплатен пощенски плик, отворен и хвърлен на масата. Вниманието му бе привлечено от адреса на подателя — доктор Рой Клостърман.
Ариман бе постигнал зрелищен успех в практиката и книгите си, беше наследил значително богатство, беше обект на завист, не понасяше глупаците, изпитваше по-скоро презрение, отколкото възхищение към колегите си и намираше самовдъхновяващите им етични кодове и догматични възгледи за задушаващи. Поради тези и редица други причини той имаше малко приятели и множество врагове сред лекарите от различните специалности. Ето защо Ариман би се изненадал, ако интернистът на семейство Роудс не беше един от питаещите омраза към него.
Онова, което го притесни, беше написаната на ръка бележка с подписа на Клостърман.
„Секретарката ми минава всеки ден покрай къщата ви, затова я помолих да остави тази книга. Мисля, че най-новото произведение на доктор Ариман ще ви заинтригува. Вероятно не сте чели книгите му.“
Още една произволна карта.
Докторът сгъна бележката и я прибра в джоба си.
Книгата, за която пишеше Клостърман, не беше там.
Психиатърът остана доволен, като разбра, че дори враговете допринасят за печалбата от книгите му. Но независимо от това, когато настоящата криза свършеше, Ариман трябваше да насочи вниманието си към Клостърман. Балансът на главата на приятеля му трябваше да бъде възстановен, като отрежеха и другото му ухо. А на Клостърман можеше да премахнат средния пръст на дясната ръка, за да го лишат от възможността да прави неприлични жестове. Един светец не би трябвало да възрази срещу освобождаването му от част на тялото, криеща вулгарен потенциал.
Камиончето беше метално и ръчно боядисано и би очаровало всяка дете.
Гостите се събраха около масата, за да гледат, а Чешита махна осемте месингови винтчета и свали купето от шасито.
Вътре имаше малка филцова торбичка за опаковане.
— Дай пистолета — каза Чешита.
Дъсти му подаде колта.
Фостър уви оръжието, за да не трака и го сложи в камиончето.
— Имаш ли резервен пълнител? — попита Чешита.
— Не — отговори Дъсти.
— А трябва.
— Не.
Фостър завинти купето и даде камиончето на Дъсти.