Марти остана изумена и безмълвна от тази тревожна и прочувствена реч.
Сабрина продължаваше да плаче.
Дъсти долови необичайния елемент в общуването между майката и дъщерята, предположи, че това сигурно ще има отрицателни последици за него и попита:
— Сега пък какво има?
— Мамо, досега не си говорила такива неща — най-после успя да каже Марти. — Ти…
— Съпругата на пожарникаря не говори за това — прекъсна я Сабрина. — Не натяква на мъжа си и не се тревожи на глас. Никога. Защото пророниш ли дума, нещо ще се случи. Жената на пожарникаря трябва да бъде силна, да мисли позитивно, да подкрепя съпруга си, да преглъща страха и да се усмихва. Но страхът винаги е в сърцето й. Сега и ти се омъжи за човек, който през цялото време е на стълби и по покриви. А можеше да намериш мъж, който да работи в кабинет и не може да падне от нищо друго, освен от стол.
— Въпросът е там, че го обичам, мамо.
— Знам, миличка. Това е ужасно.
— Затова ли ме тормозиш заради Дъсти?
— Не те тормозя, миличка. Аз съм на твоя страна.
— Мамо, да разбирам ли, че поне малко харесваш Дъсти?
Дъсти се стресна толкова много, като чу въпроса, че ръцете му се изплъзнаха от волана и понтиакът излезе от лентата си.
— Той е мило момче — отговори Сабрина, сякаш с Марти бяха гимназистки и се срещаха с юноши. — Много е мил, умен и учтив и знам, че го обичаш. Но някой ден ще падне от покрива и ще се убие и това ще съсипе живота ти. Никога няма да го преживееш. Сърцето ти ще умре с него.
— Но защо не ми го каза по-рано, вместо да се заяждаш с всичко, което Дъсти прави?
— Не се заяждах, мила, а се опитвах да изразя загрижеността си. Не можех да кажа направо, че той ще падне от някой покрив. Говориш ли за тези неща, те непременно стават. И ето, сега говорим за това и ако Дъсти падне от покрив, аз ще бъда виновна.
— Мамо, в това няма логика. Няма да стане.
— Вече е станало. И пак ще се случи. Пожарникари и пожари. Бояджии и покриви.
Марти протегна ръката, с която държеше телефона между себе си и Дъсти така, че майка й да чува и двамата, и попита:
— Колко бояджии познаваш Дъсти?
— Петдесет-шейсет. Знам ли. Най-малко толкова.
— И колко от тях са падали от покрив?
— Освен мен и Скийт ли?
— Да.
— Само един. Счупи си крака.
Марти отново долепи телефона до ухото си и попита:
— Чу ли, мамо? Само един. И си е счупил крака. Няма му нищо друго.
— Да, но Дъсти ще е следващият — отговори Сабрина.
— Той вече падна от покрив. Шансът да падне втори път и едно на милион.
— Първото падане не се брои. Той се е опитвал да спаси брат си. Нещастието предстои да се случи.
— Мамо, много те обичам, но малко ти хлопа дъската.
— Знам, миличка. Всички онези години на притеснения. И ти ще откачиш.
— През следващите два дни ще бъдем заети. Не се тревожи, ако не отговарям на обажданията ти веднага. Няма да падам отникъде.
— Искам да говоря с Дъсти.
Марти му даде телефона.
— Здравей, Сабрина. Да. Е, нали знаеш. Аха. Разбира се. Не, няма. Обещавам. Вярно? Не, никога не съм го приемал сериозно. Не се измъчвай. И аз те обичам, Сабрина. Какво? Разбира се. Мамо. И аз те обичам, мамо.
Той върна телефона на Марти. Тя приключи разговора.
Двамата се умълчаха, после Марти каза:
— Кой би предположил, че ще се сдобрим насред цялата тази бъркотия.
Странно как надеждата надига глава, когато най-малко очакваше.
— Ти я излъга, мила — рече Дъсти.
Марти знаеше, че той няма предвид преструктурирането на времето на скока и постъпването в клиниката на Скийт, нито пропуска й да спомене новините за Сюзан и кашата, в която се бяха забъркали.
— Да, казах й, че няма да падам от покриви. По дяволите, рано или късно всеки от нас ще умре.
— Освен ако не сме първите, които ще живеят вечно.
— В такъв случай трябва да се замислим сериозно за пенсионния си фонд.
Марти се ужасяваше от мисълта, че може да изгуби Дъсти. Също като майка си, и тя не смееше да изрази страха си на глас, за да не се превърне в истина.
На микрокасетата с надпис „СЮЗАН“ само едно от петте съобщения беше важно, но докато го слушаше, Ариман усети, че пулсът му пак се учестява.
Още една произволна карта.
След като чу двете съобщения от майката на Марти, той изтри записа, извади касетата, хвърли телефонния секретар на пода и го стъпка.