Дъсти щракна с пръсти и Марти се събуди. Чувстваше се освободена, пречистена и отново окрилена от надежда. И не реагира, когато Дъсти произнесе името Реймънд Шоу.
После Марти избави Дъсти от контрола върху съзнанието му, като каза името Вайъла Нарвили и стихчето хайку за чаплата.
Марти се втренчи в красивите му очи и осъзна ужасното бреме на отговорността, която Дъсти бе почувствал, докато инструктираше Скийт, и си помисли колко странно беше съпругът й да е толкова уязвим. Най-отдалечените дълбини на съзнанието му бяха достъпни за нея и тя можеше да ги формира както си пожелае. Дъсти беше абсолютно безпомощен и нямаше никаква защита, освен доверието си в нея.
Всичко приключи успешно. Дъсти вече не се поддаваше на контролиране.
Марти изхвърли в тоалетната чиния хапчетата валиум.
Психиатърът караше червеното си ферари „Тестероса“, което беше ниско до земята и бързо като гущер, но твърде екстравагантно, за да съответства на настроението му. Мерцедесът също нямаше да бъде подходящ, защото бе твърде представителен и величествен за човек в потиснато състояние на духа. Вероятно черният му буик „Ривиера“, модел 1963 година щеше да бъде по-уместен в случая, защото приличаше на демонична кола от филм — движеща се сама в убийствени мисии, обсебена, фанатизирана и непобедима.
Той не искаше да говори по клетъчния си телефон, нито по телефона в къщата си, защото в новото хилядолетие всичка разговори се подслушваха. Веднъж месечно психиатърът претърсваше дома и колите си. Правеше го сам с устройства, които си бе купил с пари в брой, защото нямаше доверие на частните охранителни фирми. Но телефонът можеше да се подслушва и от друго място, следователно, уличаващите разговори трябваше да се провеждат от публични места.
Автоматът пред универсалния магазин беше долепен до стената. Вятърът би объркал насочващия микрофон, макар Ариман да бе убеден, че никой не го е следи. Ако се знаеше, че телефонът се използва от наркодилъри, можеше да има подслушвателно устройство, записващо всеки разговор. В такъв случай анализът на гласа би разобличил Ариман, но това беше незначителен и неизбежен риск.
Психиатърът можеше да разчита, че високопоставените му приятели ще го отърват от подвеждане под съдебна отговорност почти за всяко престъпление, но въпреки това беше предпазлив. Всъщност вероятността да бъде следен и подслушван именно от тези приятели го караше всеки месец да претърсва къщата си за електронни устройства и Ариман беше по-загрижен да крие от тях личните си игри, отколкото да се притеснява за полицията. Самият той без колебание би предал приятел, ако имаше изгода, и предполагаше, че и другите биха постъпили така с него.
Той набра номера, пусна монети в апарата и когато на третото позвъняване му отговориха, каза „Ед Маволе“ — име на герой от „Кандидатът от Манджурия“.
— Слушам.
Психиатърът произнесе редовете на активиращото стихче хайку и рече:
— Кажи ми дали си сам или не.
— Сам съм.
— Искам да отидеш в къщата на Дъсти и Марти в Корона Дел Мар. — Ариман погледна часовника си. Беше почти полунощ. — Искам да отидеш там в три часа сутринта. Кажи ми дали разбираш какво ти казвам.
— Разбирам.
— Ще вземеш двайсет литра бензин и кутия кибрит.
— Да.
— Моля те, бъди дискретен. Вземи всички предпазни мерки да не те видят.
— Да.
— Ще влезеш през задната врата. Под изтривалката е ключът, който съм ти оставил.
— Благодаря.
— Моля.
Психиатърът беше убеден, че обектът му не притежава необходимите знания, за да извърши успешен умишлен палеж. Но Ариман искаше да бъде сигурен, че къщата ще бъде унищожена, затова отдели пет минути, за да му обясни как запалителните течности и взривоопасните материали в къщата могат да се използват най-добре като допълнение към бензина. После осведоми покорния си слушател за четирите важни архитектурни детайли, които можеха да послужат на целите на подпалвача.
Въпреки опасността, в която се намираха или вероятно заради нея, Марти и Дъсти правиха любов. Бавното им спокойно любене беше утвърждаване на жизнената сила на секса, живота, любовта им един към друг и на вярата им в бъдещето.
През онези приятни минути те не бяха обезпокояване от страх и демони. Границата между фактите и измислиците и реалността и фантазиите не беше мъглява, защото действителността бе сведена до телата им и нежността, която споделяха.