Тя искаше да отиде при него, но я спря странно чувство за благоприличие — вътрешно разбиране, че онзи свят е негов, а този — неин, и временното им пресичане е мимолетно състояние и благоволение, с което не трябва да злоупотребява.
Пожарникарят сякаш кимна одобрително на въздържаността й. Стори й се, че устните му се разтеглиха в познатата и обичана усмивка.
Марти отново легна, подпря се на две възглавници и дръпна завивките до брадичката си. Лицето й вече не беше горещо и миризмата на пушек е изчезнала.
Часовникът на нощното шкафче показваше 3:25 сутринта. Марти се съмняваше дали ще заспи до сутринта.
Тя погледна към тъмния ъгъл и той още беше там.
Марти се усмихна, кимна, затвори очи и когато след малко чу характерното скърцане на гумените му ботуши и шумоленето на мушамата му, не ги отвори. Ръката му докосна главата й и приглади косите й.
Макар да очакваше, че ще се върти неспокойно до зазоряване, Марти заспа и се размърда няколко минути, преди операторът да ги събуди по телефона.
Тя не долови мирис на пушек във въздуха и в сенките не стоеше посетител. Марти отново живееше в своя свят — познат и страшен, но и изпълнен с обещания.
Тя не можеше да докаже на никого кое е било реално и кое не през изминалата нощ, но за нея истината беше ясна.
Докато телефонът на нощното шкафче звънеше, Марти разбра, че никога повече няма да види Боб Усмихнатия в този свят, но се запита кога ще го види в неговия — след пет-десет години или още днес.
64.
Великолепните пустини рядко предлагат топлина през зимата и въздухът на летището на Санта Фе беше студен, сух и неподвижен, също като повърхността на луната.
Марти и Дъсти наеха форд с две врати. Тя извади пистолета и попита:
— Искаш ли го?
— Не. Ти го вземи.
Отначало Марти не искаше да имат оръжие. Но след като изстреля две хиляди куршума по време на десетина посещения в стрелбището, тя стана по-добра с пистолета от Дъсти. Това я изненада повече, отколкото него.
Марти сложи колта в чантата си, макар че там не беше най-подходящото място, защото не можеше да го извади бързо.
Тя беше със сини джинси, морскосин пуловер и синьо вълнено яке и можеше да пъхне оръжието в колана си, но щеше да се чувства неудобно.
— Сега сме официално извън закона — каза Марти.
— Бяхме такива от мига, в който се качихме на самолета.
— Да, но сега сме нарушители на закона и в Ню Мексико.
— Как се чувстваш?
— Били Хлапето не беше ли от Санта Фе?
— Не знам.
— Съвсем не се чувствам като него.
Те спряха пред търговския център и купиха касетофон, няколко миникасети и батерии.
Сетне прегледаха телефонния указател в една от кабинките. Някои от хората, които бяха избрали от статиите в папката на Рой Клостърман, не бяха вписани — или бяха умрели, или се бяха преместили да живеят другаде. А жените може би се бяха омъжили и сменили фамилиите си. Но Марти и Дъсти успяха да намерят адресите на неколцина.
Те се качиха на форда и докато ядяха питка с пилешко месо, Дъсти разучи картата на града, която им бяха дали от агенцията за коли под наем. Марти сложи батерии в касетофона и прочете инструкциите.
Те не бяха сигурни какви доказателства ще могат да съберат и дали някое от тях ще подкрепи историята, която се надяваха да разкажат на полицията в Калифорния, но нямаха да загубят нищо, ако опитаха. Без да разполагат с показания на други пострадали от Ариман, оплакванията им щяха да прозвучат като бръщолевене на параноици и нямаше да бъдат приети сериозно, дори да представеха касетата с обаждането на Сюзан.
Две предимства им вдъхваха надежда. Първо, от разкритията на Рой Клостърман те знаеха, че в Санта Фе има хора, които мразят Ариман, подозират го в най-лошите нарушения на клетвата му като лекар и терапевт и са отчаяни, че се е измъкнал от съдебно преследване, преместил се е и е запазил разрешителното си да практикува медицина. Тези хора бяха потенциални съюзници.
Второ, Ариман не съзнаваше, че са разбрали за миналото му и едва ли ги мислеше за достатъчно амбициозни или интелигентни, за да открият корените на най-ранните му опити за промиване на мозъци, затова едва ли щеше да му хрумне да ги търси в Санта Фе.
Това означаваше, че поне един-два дни, а дори и повече те можеха да действат, без да привлекат вниманието на загадъчните мъже, които бяха отрязали ухото на Брайън.
Тук, в страната на миналото на Ариман, можеше да съберат достатъчно информация, за да придадат достоверност на разказа си, когато най-после се свържеха с властите в Калифорния.