Не. „Можеше“ беше неприемлива дума. Характерна за загубеняците. „Трябва“ беше от речника на победителите. Те трябваше да съберат информация.
Марти шофираше, а Дъсти гледаше картата и й даваше напътствия.
Небето беше сиво и сякаш надвиснало над тях, а бавно движещите се облаци — бели и леденостудени. Според прогнозата на времето по радиото до края на деня щеше да завали сняг.
Жилището се намираше на няколко преки от катедралата „Свети Франциск от Асизи“ и бе оградено от висок зид със сводеста, дървена порта.
Марти спря до тротоара.
Портата беше открехната. Отвъд се виждаше двор с плочи. Високи пинии хвърляха тъмни сенки там, където дворът трябваше да бъде огрян от слънцето.
Къщата беше едноетажна, построена в мексикански провинциален стил и опасана с веранда, подпряна на колони с дърворезба. Дъсти потропа на вратата и звукът отекна в студения, неподвижен въздух.
Отвори им трийсет и няколко годишна жена — наполовина италианка и наполовина индианка, красива, с високи скули и черни като пера на гарван очи и коси. Тя беше облечена с бяла блуза и избеляла джинсова пола, а на краката си носеше бели маратонки.
Дъсти представи себе си и Марти и добави:
— Търсим Чейс Глисън.
— Аз съм Зина Глисън, съпругата му. Мога ли да ви помогна?
Дъсти се поколеба и Марти се намеси:
— Бихме искали да говорим с него за доктор Ариман.
На лицето на Зина Глисън не се изписа изражение и гласът й остана приятен.
— Дошли сте на вратата ми да произнасяте името на дявола. Защо да разговарям с вас?
— Той не е дявол, а по-скоро вампир и ние искаме да забием кол право в сърцето на копелето.
Погледът на госпожа Глисън беше прям и аналитичен. След миг тя отстъпи назад и ги покани да влязат.
Обикновено психиатърът не носеше оръжие, но в ситуацията със семейство Роудс имаше много неизвестни и той прецени, че е по-разумно да е въоръжен.
Марти и Дъсти бяха в Ню Мексико и не представляваха непосредствена заплаха за него. Нямаше да са заплаха и когато, ако се върнеха, освен ако Ариман не успееше да се приближи достатъчно до тях, за да произнесе имената Шоу и Нарвили, които активираха програмите им.
Скийт беше друг въпрос. Увреденият му от наркотици мозък, изглежда, не беше в състояние да съхрани основните детайли на контролиращата програма без периодично захранване. Ако поради някаква причина решеше да причака Ариман, младият наркоман можеше да не реагира незабавно на името доктор Йен Ло и да използва нож или пистолет.
Двуредният костюмна сиви райета на психиатъра беше елегантен и трябваше да има федерален закон срещу развалянето на линията на модните облекла от носенето на кобур отдолу. За щастие Ариман беше далновиден и си бе поръчал кобур от мека кожа, който носеше под мишницата си. Никой нямаше да го забележи, дори най-добрите шивачи от Италия. Пък и оръжието беше компактен, автоматичен „Таурус Милениум РТ–111“ — малко, но мощно.
След претоварената нощ психиатърът спа до късно. Това беше възможно, защото вече нямаше сутрешни сеанси със Сюзан Джагър, която беше мъртва. Ариман нямаше сеанси и следобед, затова посети любимия си антикварен магазин за играчки, откъдето купи игра от времето на Дивия запад само за три хиляди и двеста и петдесет долара.
В магазина имаше още неколцина посетители, които бъбреха със собственика и Ариман изпита огромно удоволствие, като си представи какво би станала, ако извади пистолета и ги застреля без предупреждение. Разбира се, той не го направи, защото беше доволен от покупките си и искаше собственикът да се чувства спокоен в негово присъствие, когато отново дойдеше в магазина.
В кухнята ухаеше на царевичен хляб, а от голямата тенджера на печката се разнасяше аромат на чили.
Зина се обади на съпруга си в работата. Те притежаваха галерия на Каньон Роудс. Когато разбра защо го търсят, той се прибра вкъщи за по-малко от десет минути.
Докато го чакаха, Зина сложи на масата червени керамични чаши, пълни със силно кафе и купа с курабии с орехи.
Чейс приличаше на каубой — висок и слаб, с разрошени сламеноруси коси и красиво лице, загоряло от слънцето и вятъра. Той имаше вид на един от онези мъже, които печелят доверието на конете.
Гласът му беше тих, но наситен с емоции.
— Какво ви е сторил Ариман?
Марти му разказа за Сюзан. За влошаващата се агорафобия. За подозрението в неколкократно изнасилване. За неочакваното й самоубийство.
— Той я е накарал да го извърши — каза Чейс Глисън. — Убеден съм в това. Абсолютно. Дошли сте чак до тук заради приятелката ви?