— Трябвало е да извади пистолета от кутията, скрита в дрешника — добави Зина. — И друга кутия с амуниции. И да зареди оръжието. Дете, което никога през живота си не е държало пистолет в ръцете си.
— Но дори това не е най-трудното за вярване — каза Чейс, сетне се поколеба. — Ужасяващо е, госпожо Роудс.
— Започвам да свиквам — мрачно го увери Марти.
— Начинът, по който Валери-Мари се самоуби… Във вестниците цитираха Ариман. Нарекъл го „акт на самопрезрение, на отрицание на пола й и опит да унищожи сексуалния си аспект, който е довел до малтретиране“. Защото преди да натисне спусъка, момиченцето се е съблякло голо и е пъхнало дулото на пистолета в…
Марти скочи, преди да осъзнае какво прави.
— Мили Боже.
Трябваше да се движи, да прави нещо, но нямаше какво, освен да прегърне Зина, както би сторила със Сюзан в подобен момент.
— Тогава срещахте ли се с Чейс?
— Да — отговори Зина.
— Но сте го защитавала и сте му останала вярна. И сте се омъжила за него.
— Слава Богу — измърмори Чейс.
— Не мога да си представя какво е било след самоубийството да защитавате Карл пред другите жени и да останете вярна на сина му.
Зина прие прегръдката на Марти съвсем естествено, но явно не обичаше да плаче.
— Никой не обвини Чейс — каза тя, — но го подозираха. А що се отнася до мен, хората ми се усмихваха, но държаха децата си на разстояние. Години наред.
Марти я заведе до масата и двете отново седнаха.
— Забравете всичко онова бръщолевене за отричане на пола и унищожаване на сексуалния аспект — рече Зина. — На никое дете не би му хрумнало да стори онова, което Валери-Мари направи. Някой й го бе внушил. Колкото и да е невъзможно и да звучи налудничаво, Ариман й е показал как да зареди пистолета, какво да направи със себе си и тя се е прибрала вкъщи и го е сторила, защото… знам ли, може да е била хипнотизирана или нещо друго.
— На нас не ни звучи невъзможно или налудничаво — увери я Дъсти.
Жителите на града били потресени от смъртта на Валери-Мари Падила и вероятността и други деца от детската градина „Заю Баю“ да извършат самоубийство предизвикало масова истерия. Съдебните заседатели — седем жени и петима мъже — единодушно решили, че петимата подсъдими са виновни.
— Вероятно знаете, че затворниците смятат педофилите за най-отвратителните престъпници. Татко… живя само деветнайсет месеца след присъдата, после беше убит, докато работел в кухнята на затвора. Наръгали го на четири места — отзад, в бъбреците и два пъти отпред, в корема. Може би извършителите са били двама. Никой не пророни дума. Не оправиха обвинения към никого.
— Майка ви още жива ли е? — попита Дъсти.
Чейс поклати глава.
— Двете учителки, също много мили и добри жени, лежаха в затвора четири години. Майка ми беше освободена след петата. Пуснаха я, защото се разболя от рак.
— Но аз мисля, че всъщност я погуби срамът — каза Зина. — Тери беше добра жена. Любезна. Горда. Тя не бе направила нищо лошо, но се измъчваше от срам, само докато разсъждаваше за онова, което хората мислеха, че е извършила. Тери живя с нас, но не за дълго. Детската градина беше затворена и Карл изгуби интерес към търговията с коли. Дадохме всичко за адвокати. Едва събрахме пари да я погребем. Станаха тринайсет години, откакто почина, но сякаш беше вчера.
— А как се чувствате напоследък? — попита Дъсти.
Зина и Чейс се спогледаха. Изразът в очите им беше достатъчно красноречив.
— Много по-добре отпреди — отговори Чейс. — Някои хора още вярват, че всичко е било истина, но броят им намаля след убийствата на семейство Пасторе. А някои от хлапетата в детската градина… се отрекоха от разказите си.
— Но едва след десет години. — В този миг очите на Зина бяха по-черни от антрацит и по-твърди от желязо.
Чейс въздъхна.
— Може би след десет години подменените им спомени са се разпаднали. Не знам.
— И през цялото това време не помислихте ли да напуснете Санта Фе? — учуди се Марти.
— Ние обичаме Санта Фе — заяви Чейс.
— Това е най-хубавото място на земята — съгласи се Зина. — Пък и ако бяхме заминали, някои хора щяха да кажат, че цялата история е вярна и ние се измъкваме, защото се срамуваме.
Чейс кимна.
— Но само някои хора. — Той хвана ръцете й. — Господин Роудс, някои от децата, които се отрекоха от разказите си, биха разговаряли с вас. Те идваха при нас. Извиниха се. Те не са лоши хора. Били са употребени. Мисля, че с удоволствие ще ви помогнат.
— Ако ни уредите среща с тях, ще разговаряме утре — каза Дъсти. — Днес искаме да отидем в ранчото на Пасторе.