Чейс стана.
— Знаете ли пътя?
— Имаме карта — отговори Дъсти.
— Ще дойда с вас до половината път. Защото там има нещо, което трябва да видите. Институтът „Белън-Токланд“.
— Какво е това?
— Трудно е да се каже. Съществува от двайсет и пет години. Там ще намерите приятелите на Марк Ариман, ако изобщо има такива.
Зина ги изпрати до улицата.
Изскърцването на железните панти на портата беше единственият звук в зимния ден, сякаш всичко живо в града бе изчезнало и Санта Фе беше мираж в пустиня.
По улиците не се виждаха коли. Не се мяркаха котки. Не летяха птици. Светът сякаш бе застинал.
— Онзи микробус на някой от съседите ви ли е? — попита Дъсти, като видя паркирания пред тях линкълн.
Чейс поклати глава.
— Не мисля. Но е възможно. Защо?
— Само питам. Хубав микробус.
— Нещо се задава — каза зина, гледайки небето.
Отначало Марти помисли, че тя има предвид сняг.
Небето беше по-скоро бяло, отколкото сиво и облаците изглеждаха неподвижни.
— Нещо лошо. — Зина сложи ръка на рамото на Марти. — Индианското ми предчувствие. Кръвта на войните усеща, че ще има насилие. Пазете се, Марти Роудс.
— Добре.
— Бих искала да живеете в Санта Фе.
— И аз бих желала да живеете в Калифорния.
— Светът е голям, а ние сме незначителни — каза Зина и двете отново се прегърнаха.
Когато се качиха в колата, Марти погледна Дъсти.
— Защо попита за микробуса?
— Стори ми се, че го видях по-рано.
— Къде?
— Пред търговския център, откъдето купихме касетофона.
— Тръгна ли след нас?
— Не.
След три пресечки Марти пак попита:
— Виждаш ли го?
— Не. Предполагам, че греша.
65.
Марк Ариман обядва сам, на маса за двама, в стилно бистро в Лагуна Бийч. Вляво се разкриваше зашеметяваща гледка към Тихия океан, а вдясно седяха добре облечени и богати посетители.
Не всичко беше съвършено. От време на време трийсетинагодишният мъж през две маси се смееше силно, грубо и продължително като магаре. Възрастната жена на съседната маса беше със смешна, жълта като горчица, широкопола шапка. Шест млади жени в отсрещния ъгъл се кикотеха отвратително. Сервитьорът сбърка предястието, после се забави няколко минути, преди да се върне с каквото трябва.
Но психиатърът не застреля никого. За майстор играч като него, импулсивната стрелба би донесла малко удоволствие. Безсмислените изстрели се харесваха на психичноболните, безнадеждно глупавите, на ядосаните ученици с твърде високо самочувствие и без самодисциплина и на фанатици, които искаха да променят света за една нощ. Пък и деветмилиметровият му пистолет имаше пълнител само с десет патрона.
Ариман завърши обяда си с парче шоколадов кейк и жълт сладолед, плати и излезе, прощавайки на всички, дори на жената със смешната широкопола шапка.
Следобедът беше приятно хладен. Вятърът бе утихнал. Небето беше облачно, но не валеше.
Докато чакаше пиколото да докара мерцедеса му, доктор Ариман разгледа ноктите си и остана толкова доволен от качеството на маникюра си, че за малко не пропусна да забележи какво става наоколо. Психиатърът се бе вторачил в ръцете си — силни и мъжествени и въпреки това с изящни пръсти като на пианист — и в последния момент съзря пикапа, паркиран на отсрещната страна на улицата.
Пикапът беше бежов и добре поддържан, но стар, и Ариман не прояви интерес към него.
Макар мъжът да бе непознат, психиатърът имаше чувството, че го е виждал. Човекът беше на четирийсет и няколко години, с червеникави коси, овално, червендалесто лице и очила с дебели стъкла. Не гледаше директно към Ариман, но в държанието му имаше нещо, което подсказваше, че го следи. Той поглеждаше твърде нетърпеливо часовника си и после към близкия магазин, сякаш чакаше някого, но способностите му на актьор бяха по-лоши и от онези на кинозвездата, подготвящ се за ролята на кариерата си като отхапвач на носа на президента на Съединените щати.
Антикварният магазин за играчки. Само преди няколко часа. Там психиатърът бе видял изчервяващия се мъж.
В страна с население три милиона души беше трудно да повярваш, че втората среща е случайна.
Но бежовият пикап не беше превозно средство, което човек обикновено би свързал с тайно полицейско наблюдение с частни детективи.
Когато обаче се вгледа, Ариман видя, че пикапът има две допълнителни антени освен стандартната за радиото. Едната беше за полицейски предавател, а другата — странна, дълга два метра, права, сребриста и с топче на върха, оградено с черна спирала.
Психиатърът потегли, отдалечи се от ресторанта и не се изненада, когато видя, че пикапът го последва.