Ариман не беше започнал да промива мозъка й, защото фобията й се нуждаеше от време, за да се развие. Жената трябваше да страда още, за да бъде излекуването й по-сензационно, а благодарността й — безгранична.
Докторът седеше на креслото срещу нея и слушаше трескавите й разсъждения за коварния план на Киану Рийвс. Монологът й и малобройните въпроси на психиатъра се записваха на касетофон.
Игрив както винаги, Ариман изведнъж си помисли колко забавно би било, ако актьорът, който щеше да атакува носа на президента на Съединените щати, е Киану Рийвс. Какъв ли щеше да бъде ужасът на пациентката му, когато научеше новината. Това абсолютно щеше да я убеди, че би пострадал нейният нос, ако съдбата не бе поставила президента пред нея по пътя на Рийвс.
Психиатърът притежаваше невероятно чувство за хумор.
— Докторе, вие не ме слушате.
— Слушам — увери я той.
— Не, разсеян сте и аз не ви плащам тези безумно високи пари, за да мечтаете.
Макар че допреди пет години едва можеха да си позволят пържени картофи и хамбургери, сега тази жена и скучният й съпруг бяха станали властни и взискателни, сякаш бяха родени богати.
Всъщност обсебената от Киану Рийвс и безумното желание на съпруга й да влезе във властта, бяха резултат от внезапността на финансовия успех, от измъчващата ги вина, че са спечелили толкова много с толкова малко усилия и от неизказания страх, че също така бързо може да изгубят всичко.
— Нали нямате конфликт с пациента? — разтревожено попита тя.
— Моля?
— Скрит конфликт с пациента. Не познавате К-К-Киану, нали?
— Не. Разбира се, че не.
— Да не разкриете връзката си с него, би било крайно неетично. И откъде да знам, че не сте способен на неетично поведение? Какво всъщност знам за вас?
Вместо да извади пистолета от кобура под мишницата си и да научи на добри обноски тази новозабогатяла простачка, Ариман пусна в действие чара си и вежливо я убеди да продължи с налудничавото си бръщолевене.
Стенният часовник показваше, че след по-малко от половин час той щеше да я изпрати навън, в обсебения от Киану Рийвс свят. После щеше да се справи със Скийт Колфийлд и изчервяващия се мъж.
— Дълго време сякаш виждах петна от кръв по пода — каза Бернардо Пасторе. — Докато бях в болницата, приятелите ми почистиха стаята и изхвърлиха мебелите и всичко останало. Когато се върнах, нямаше петна… но аз продължавах да ги виждам. В продължение на година търках по малко всеки ден. Не исках да се отърва от кръвта, а от скръбта. Осъзнах това и престанах да търкам.
През първите няколко дни в интензивното отделение той се борил да оцелее. Раните и подпухналото му лице не му позволявали да говори, когато е в съзнание. Бернардо Пасторе предявил обвинения срещу Ариман, но психиатърът успял да измисли история за прикритие, подкрепена от свидетели.
Бернардо Пасторе се приближи до прозореца и се втренчи навън.
— Видях го точно тук. Гледаше в стаята. Не беше халюцинация, след като бях прострелян, както се опитваха да кажат.
— Повярва ли ви някой? — попита Дъсти.
— Малцина. Но само един, който беше от значение. Ченге. Той започна да работи върху алибито на Ариман и може би се бе натъкнал на нещо, защото счупиха кокалчетата на пръстите му. И го прехвърлиха на друг случай, а приключиха този.
— Мислите ли че ще разговаря с нас?
— Да. След толкова време смятам, че ще говори. Ще му се обадя и ще му кажа за вас.
— Ще бъде добре, ако уредите среща за довечера. Утре ще бъдем заети в бившите ученици в детската градина „Заю Баю“.
— Няма да постигнете нищо. Ариман е недосегаем.
— Ще видим.
Дори на сивкавата светлина, проникваща през прозореца, се виждаше, че келоидните белези на дясната страна на лицето на Пасторе са тъмночервени.
Той сякаш усети погледа на Марти и се обърна към нея:
— Ще сънувате кошмари от мен.
— Не. Лицето ви ми харесва, господин Пасторе. Честно е. Пък и след като се запознаеш с Марк Ариман, едва ли можеш да сънуваш кошмари от нещо друго.
— Да, нали? — каза Бернардо и отново се втренчи в гаснещия следобед навън.
Дъсти изключи касетофона.
— Сега хирурзите могат да премахнат белезите — рече Бернардо. — Искаха да оперират челюстта ми. Обещаха, че ще я изгладят. Но вече не ме интересува как изглеждам.
Дъсти и Марти не знаеха какво да кажат. Бернардо Пасторе беше на около четирийсет и пет и му предстояха още много години, но никой не можеше да го накара да ги иска. Освен самият той.