Дженифър живееше на три километра от офиса. Тя отиваше и се връщаше от работа пеша, защото ходенето беше част от здравословния й режим.
Ариман я помоли да му направи услуга и да закара мерцедеса му до сервиза, за да сменят маслото и да регулират гумите.
— После ще те закарат вкъщи.
— Не е необходимо. Ще се прибера пеша.
— Но това са петнайсет километра.
— Нима? Страхотно!
— Ами ако вали?
— Утре ще вали. Но вие как ще се приберете?
— Ще отида до книжарницата, а после ще пийнем по чашка с един мой приятел. Той ще ме закара вкъщи. — Ариман погледна часовника си. — Затвори рано… Да речем, след петнайсет минути. Така, макар че ще извървиш петнайсет километра, ще се прибереш вкъщи по обичайното време. И вземи трийсет долара от касата. Отбий се в „Зелени акри“ и вечеряй, ако искаш.
— Много сте внимателен.
Петнайсет минути щяха да бъдат достатъчни на Ариман, за да излезе от сградата през официалния изход, където момчетата с бежовия пикап нямаше да го видят, да отиде в съседната постройка и после на паркинга зад нея, където щеше да го чака шевролетът му.
Загражденията на двора бяха запустели. Конете бяха прибрани в конюшните заради приближаващата се буря.
Марти спря форда. Кирпичената къща не изглеждаше странна и романтична, когато пристигнаха. Някога явно е била вълшебна, но сега сякаш се бе прегърбила и сляла с пръстта и скоро щеше да изчезне, все едно никога не е съществувала, заедно с хората, които бяха обичали и се радвали между стените й.
— Питам се с какво ли си имаме работа — рече Дъсти, когато Марти потегли. — Какъв всъщност е Ариман?
— Нямаш предвид само връзките му, института и кой и защо го защитава?
— Не. — Гласът му стана тих и сериозен, сякаш говореше за свещени неща. — Кой е този човек, извън очевидните и лесни отговори?
— Социопат. Влюбен в себе си според Клостърман.
Но Марти знаеше, че тези думи не са онова, което търси.
Частният, чакълен път от ранчото до магистралата беше дълъг километър и половина и минаваше първо през равнина, после надолу, през няколко хълма. На оскъдната светлина от мрачното небе, в този последен час на зимния ден, тъмнозелената растителност изглеждаше посребрена. Странните скални образования приличаха на полузаровени, чепати кости на праисторически зверове.
— Ако Ариман тръгне из пустинята сега, дали гърмящите змии ще излязат от дупките си и ще го последват, послушни като котенца? — попита Дъсти.
— Не ме плаши, миличък.
Но на Марти не й беше трудно да си представи Ариман до прозореца на спалнята на Дион Пасторе, невъзмутим от появата на койотите и застанал сред хищниците, сякаш е поискал и получил почетно място в глутницата, и как притиска лице до мрежата против комари, докато прерийните вълци около него ръмжат гърлено и оголват зъби.
Там, където чакъленият път завиваше от едната страна на хълма и рязко се спускаше надолу, някой бе поставил лента с шипове — номер, до който прибягваха полицаите, когато преследваха кола на градска територия и беше трудно да я спрат.
Марти я видя късно и удари спирачки, когато предните гуми се спукаха.
После гръмнаха и задните. Фордът се плъзна надолу като шейна и се преобърна.
— Дръж се! — извика Марти, опитвайки се да овладее колата.
Фордът се преобърна три или може би четири пъти, излезе от пътя и падна в широко, сухо дере. Предното стъкло се строши и от колата се разхвърчаха парчета. Скърцайки, фордът най-после спря на покрива си.
67.
Парливата миризма на бензин изтръгна Марти от шока.
— Добре ли си?
— Да — отговори Дъсти, като се опитваше да се освободи от предпазния колан и ругаеше, защото не можеше да го намери.
Марти също беше малко дезориентирана.
— Те ще дойдат.
— Пистолетът — настойчиво каза той.
Колтът беше в чанта й, но Марти не я виждаше.
С треперещи ръце тя откопча предпазния колан и се плъзна по тавана.
Чуха се гласове. Приближаваха се.
Марти можеше да заложи къщата си, че мъжете не бяха от „Бърза помощ“.
Дъсти също се освободи от предпазния колан и се сви на кълбо на тавана на колата.
— Къде е?
— Не знам — изхриптя Марти, защото смрадта на бензин затрудняваше дишането й.
Светлината в преобърнатата кола беше оскъдна. Навън се здрачаваше. Счупеното предно стъкло се бе напълнило с трънаци и оттам не влизаше светлина.
— Ето го — каза Дъсти.
Марти видя чантата си и запълзя по корем по тавана.