Дженифър беше с костюма с панталон, с който бе облечена и в офиса, но бе сменила обувките на високи токове с маратонки. Вещите й бяха сложени в раничка на гърба й. Ръцете й бяха свободни и се движеха ритмично, сякаш беше олимпийски маратонец. Косите й бяха завързани на опашка, която се люшкаше насам-натам, докато Дженифър бързо вървеше към ресторанта.
Стъклата на шевролета бяха леко затъмнени, пък и Дженифър не знаеше, че Ариман има такава кола. Тя дори не погледна в неговата посока.
Пикапът потегли, направи обратен завой, мина покрай шевролета и продължи към ъгъла, където отново спря.
Дженифър се бе отдалечила на стотина метра нагоре по хълма. Тя зави надясно и се отправи на юг.
Пикапът бавно тръгна след нея.
Ариман ги последва.
„Залени акри“ се намираше на шест километра и психиатърът не виждаше причина да следи дотам пикапа. Той го изпревари, подмина Дженифър и подкара към ресторанта.
Двамата детективи аматьори доставиха огромно удоволствие на Ариман. Младите идиоти имаха своеобразен чар. Психиатърът едва не изпита съжаление, че трябва да ги убие и не може да ги запази като домашни любимци, които да разнообразяват скучните му следобеди.
Разбира се, бе минало много време, откакто той бе отнел човешки живот със собствените си ръце. Ариман използваше посредници и сега с нетърпение очакваше да потопи ръцете си в кръв, така да се каже.
Когато стигнаха до върха на хълма, зрението на Марти се проясни напълно. Дишането й още беше затруднено, но се нормализираше. Тя плюеше, за да се прочисти от бензиновите пари, но вече не се задушаваше.
На пътя за ранчото бе спряно тъмносиньо беемве. Вратите бяха отворени и двигателят работеше. На тежките зимни губи имаше вериги за сняг.
Марти се обърна към катастрофиралия форд, надявайки се, че колата ще експлодира. Звукът можеше да се чуе надалеч в това открито и смълчано пространство. Или ако гледаше през прозореца, Бернардо Пасторе можеше да забележи пожара.
Но тя знаеше, че това са празни надежди.
Двамата непознати носеха картечни пистолети. Марти не знаеше много за това вид оръжие, а само че са смъртоносни в ръцете на неточен стрелец и още по-смъртоносни, когато ги държат хора, които знаят какво правят.
Мъжете сякаш бяха създадени в лаборатория за клониране и бе използвана генетична формула, наречена „представителен главорез“. Макар и хубави и добре облечени, те бяха страшни и имаха дебели вратове и широки рамене.
Русокосият отвори багажника на беемвето и заповяда на Дъсти да влезе вътре.
— И не прави нищо глупаво, като да се опиташ да ме нападнеш с гаечен ключ, защото ще те застрелям, преди да си замахнал.
Дъсти погледна Марти, но и двамата знаеха, че моментът не е подходящ да използват колта, защото мъжете бяха насочили към тях картечните пистолети. Предимството на Дъсти и Марти не беше скритото оръжие, а изненадата.
Ядосан, че го бавят, русокосият бързо се приближи до Дъсти и го ритна през краката.
— Влизай в багажника!
Дъсти не искаше да оставя Марти с тях, но нямаше друг избор, освен да се подчини и се вмъкна в багажника на беемвето.
Марти изпита чувството, че няма да го види повече, и й се догади.
Русокосият тресна капака и завъртя ключа, като седна зад волана.
Вторият мъж блъсна Марти на задната седалка и бързо се намести до нея, като седна зад шофьора.
Двамата се движеха с грациозността на атлети и лицата им не бяха като на традиционните биячи. Нямаха белези и бяха с високи скули, правилни носове и четвъртити брадички. Всеки от тях беше мъж, когото богата наследница би представила на родителите си, без да я лишат от издръжка и зестра. Различаваха се само по цветовете на косите си — тъмноруса и червеникава — и по индивидуалния стил.
Русокосият, изглежда, беше по-сприхав и опасен от двамата. Още ядосан от колебанието на Дъсти да влезе в багажника, той включи на скорост и рязко потегли. Гумите разпръснаха чакъл.
Червенокосият се усмихна на Марти и повдигна вежди, сякаш искаше да каже, че понякога партньорът му е изпитание за нервите.
Той държеше картечния пистолет в едната си ръка. Дулото сочеше към пода. Мъжът явно не се притесняваше, че Марти може да окаже успешна съпротива.
Разбира се, тя не можеше да му отнеме оръжието, нито да го обезвреди и повали с един-единствен удар. Той беше бърз и едър и щеше да прекърши гръкляна й с лакът или да блъсне лицето й в страничното стъкло.
Марти мислеше, че ще се отправят към магистралата, но след около петстотин метра беемвето излезе от пътя за ранчото и потегли на изток, по неравна, тясна пътека, очертана едва забележимо във високите треви, мескитите и кактусите.