Срещнеха ли се, шансовете й за оцеляване бяха нищожни. Макар да бе ранен, Кевин беше професионалист, а Марти — аматьор. А късметът не беше на страната на аматьорите.
Кевин сигурно се седеше със скръстени ръце, а действаше така, както го бяха научили военните или паравоенните специалисти. Марти изведнъж бе осенена от прозрението, че той действа и последното нещо, което очаква от съпругата на един бояджия, е да тръгне безстрашно да го търси.
Може би наистина беше така. А може би не. Но Марти беше убедена, че не трябва нито да обикаля след него, нито да се скрие и да го чака да се появи, а агресивно да го преследва и да намери следите му в пресния сняг.
Тя не смееше да мине през светлината на фаровете. Това би било равно на самоубийство.
Марти приклекна до задната част на беемвето.
Стоповете осветяваха снежинките в кървавочервено. Ауспухът бълваше отровни изпарения.
Парите прикриха Марти, но освен това я заслепяваха.
Но тя побягна по кървавите дири, започващи от отворената врата на беемвето.
Отпечатъците и капките кръв по белия сняг показваха, че Кевин е тръгнал към кръглата кирпичена постройка, която се намираше на десетина метра.
Марти се приближи и видя по-ясно останките. Мястото изглеждаше още по-загадъчно. Двуметров зид, чезнещ в мрака. Нещо като нисък купол. Диаметърът на сградата вероятно беше десет-дванайсет метра. Имаше стълби, водещи към покрива, където, изглежда, беше входът. Логичният извод беше, че по-голямата част на сградата е под земята. Сигурно това беше помещение за церемонии, духовен център на селище.
Марти продължи да бяга. Сенките станаха по-тъмни, а завесите от сняг закриваха гледката. Следите от стъпки и кръв обаче останаха ясни.
Сърцето й биеше като обезумяло, а тъпанчетата на ушите й вибрираха в унисон с него. Тя вървеше по дирите, опасявайки се от вероятността Кевин да се е качил на покрива, да се е спуснал на земята и да я чака в мрака. Но до стъпалата имаше повече кръв. Той явно се бе колебал и сетне бе тръгнал покрай извитата стена.
Марти се движеше с гръб към зида, навлизаше все по-навътре в мрака и стискаше с две ръце картечния пистолет, като държеше пръста си на спусъка.
Бръмченето на двигателя на беемвето постепенно заглъхна и настъпи тишина. Марти се ослуша, но не чу нищо.
Тя виждаше следите на Кевин дори в мрака, защото краката му се бяха тътрили. Петната от кръвта му също се открояваха върху белия сняг.
Изведнъж Марти изпита гордост, че се справя толкова добре. Но се предупреди, че тази гордост може да й коства живота.
Промъквайки се настрани сантиметър по сантиметър, тя не забравяше да поглежда назад. Левият й крак се блъсна в нещо и тя видя тъмните очертания на някакъв предмет.
Марти се вцепени, уплашена, че шумът може да я е издал, но и от изненада. Тя се плъзна надолу по стената и докосна предмета.
Вторият картечен пистолет.
Но Марти щеше да се нуждае от двете си ръце, за да контролира оръжието, което вече притежаваше. Тя подмина картечния пистолет на Кевин. Вече не се притесняваше, че той може да изпълзи от тази посока.
Десет крачки по-нататък Марти го видя. Кевин лежеше на снега до стената. Краката му бяха изопнати.
Тя насочи картечния пистолет към него и зачака очите й да се приспособят напълно към мрака. Главата на Кевин бе клюмнала наляво. Ръцете му бяха отпуснати до тялото.
Доколкото Марти виждаше, от устата му не излизаше пара.
Тя се приближи до него, приклекна и внимателно допря премръзналите си пръсти до гърлото му. Ако Кевин още беше жив, Марти не можеше да отмине и да го остави да умре сам. Тя не беше в състояние да доведе помощ навреме, за да го спасят. Пък и при дадените обстоятелства не смееше да вика помощ, защото щяха да я обвинят в убийство. Но, от друга страна, Марти можеше да стане свидетел на смъртта му, защото никой, дори човек като него, не трябваше да умира сам.
Пулсът му беше неравномерен. Марти усети горещия му дъх на студената си ръка.
Неочаквано Кевин протегна ръка и хвана китката й.
Марти се стресна, падна по гръб и натисна спусъка. Картечния пистолет подскочи в ръцете й и куршумите прекършиха клоните на близката топола.
Дъсти стоеше в багажника на беемвето. Стори му се, че измина цяла вечност.
Марти му бе казала да мълчи и да чака.
От мига, в който бе затворен там, той търсеше пипнешком в мрака, опитвайки се да намери ключалката.
Отстрани имаше гаечен ключ, крик и лост. Но за да се отвори капака, натискът трябваше да бъде приложен отвън, а не отвътре.
Мисълта, че Марти е сама с двамата непознати, го ужасяваше. Дъсти трепереше от страх. Чакането беше непоносимо.