Той легна на една страна, пъхна острия край на лоста между краищата на подплатената страна на предната стена на багажника, раздели ги, изкриви ги, протегна ръка и с големи усилия изкърти единия плот и го сложи на пода.
После остави лоста, претърколи се по гръб, прибра колене към гърдите си и започна да рита предната стена на багажника, която всъщност представляваше задната седалка на колата.
Сърцето му биеше оглушително, но Дъсти чу още един автоматичен откос. Марти нямаше картечен пистолет. Главорезите имаха.
Дъсти затаи дъх и се ослуша, но не чу повече изстрели.
Сетне продължи да рита, докато пластмасата се счупи и нещо се размести. Ивица бледа светлина проряза мрака. Лампата в купето. Дъсти се обърна, подпря се на ръце, подложи рамо и бутна.
Умиращият мъж изразходва последните си сили, когато сграбчи китката на Марти, вероятно не с намерението да й причини болка, а по-скоро да привлече вниманието й. Когато тя падна по гръб и изстреля осем-десет куршума в дървото, ръката му се отскубна от нея.
На снега паднаха няколко клони. Марти се изправи и отново стисна с две ръце картечния пистолет. Тя насочи оръжието към Кевин, но не натисна спусъка.
— Кои сте вие? — изхриптя Кевин.
Марти помисли, че той е изпаднал в делириум в последните мигове от живота си и съзнанието му е замъглено от загубата на кръв.
— По-добре си кажи молитвата — посъветва го тя, защото не можа да измисли какво друго да каже.
Когато Кевин събра достатъчно сили, за да заговори отново, се оказа, че преценката за делириума е прибързана.
— Кои… всъщност… сте вие? — Очите му леко заблестяха. — С какво… си имаме работа?
По тялото на Марти премина ледена тръпка, защото си спомни, че Дъсти бе задал подобен въпрос за доктор Ариман, точно преди да излязат от завоя на пътя за ранчото и да минат по лентата с шипове.
— Кои… всъщност… сте вие? — повтори Кевин.
Той се задави и закашля. Устата му се напълни с кръв.
Нищо не помръдваше. Светът беше безразличен към смъртта му и спокойно продължи да се върти към очарованието на новата зора.
Като насън, Марти се изправи. Беше премръзнала и зашеметена и не бе в състояние да намери отговор на последния му въпрос.
Тя се върна по стъпките си в снега, като държеше с две ръце картечния пистолет.
Марти се приближи до беемвето. От небе то продължаваше да се сипе сняг.
Дъсти се бе освободил и вървеше по кървавите следи.
Марти го видя и изпусна оръжието.
Двамата се срещнаха до стълбите и се прегърнаха.
Дъсти я притисна до себе си.
69.
Дълго след здрачаване Скийт и руменият му приятел излязоха от „Зелени акри“ и се насочиха към превозното си средство, което беше опасно за околната среда. Старият пикап запали, изпускайки отровна миризма. Ариман можеше да се закълне, че я усети в затворения си шевролет.
След минута Дженифър излезе от ресторанта. Приличаше на енергичен, млад кон, който току-що се бе напасъл. Тя направи няколко упражнения, разкършвайки крайниците и тялото си. После, без да бърза, тръгна към дома си. Опашката подскачаше на тила й. Красивата й глава несъмнено беше пълна с мечти за легло от прясна слама и хубава, крехка ябълка преди лягане.
И тъй като луд умора те знае, „детективите“ поеха след нея. Задачата им бе усложнена от бавното вървене на Дженифър и от мрака.
Скийт и приятелят му скоро щяха да разберат, че тя няма среща с психиатъра, а истинската им мишена отдавна им се е изплъзнала, но Ариман не рискува да ги проследи. Той подкара към улицата, на която живееше Дженифър и спря под огромно дърво, скрит от блясъка на уличните лампи.
При други обстоятелства Марти и Дъсти биха се обърнали към полицията, но този път дори не се замислиха за тази вероятност.
Дъсти си спомни обезобразеното лице на Бернардо Пасторе и чувството за безсилие, което фермерът изпитваше всеки път, когато се опитваше да намери правосъдие за убития си син и мъртвата си съпруга, и потрепери от мисълта да извикат ченгетата. Единствено фактите нямаше да ги убедят, че в стремежът си към световен мир институтът „Белън-Токланд“ има навика да наема убийци.
Беше ли извършено задълбочено разследване на предполагаемото самоубийство на петгодишната Валери-Мари Падила? Не. Кой беше наказан? Никой.
Карл Гибсън — несправедливо обвинен, набързо осъден и смъртоносно наръган с нож в затвора. Съпругата му Тери — починала от срам. Какво правосъдие имаше за тях?
И Сюзан Джагър, която се бе самоубила, но ръката й не е била контролирана от нея. Да убедят полицията във всичко това, щеше да бъде трудно, дори невъзможно. А неколцината корумпирани ченгета щяха да работят неуморно, за да скрият истината и да накажат невинните.