Марти и Дъсти намериха мощно фенерче в беемвето, претърсиха руините и бързо откриха стария кладенец, за който бяха говорили главорезите. Кладенецът представляваше създадена от природата шахта в мека, вулканична скала, разширена и укрепена от човешки ръце и оградена от зид, но без покрив.
Фенерчето не можеше да освети дъното. Снегът се сипеше в кладенеца и изчезваше в мрака. Отдолу се разнасяше лека миризма на влага.
Двамата довлякоха до кладенеца трупа на Закари, хвърлиха го през ниския зид и чуха рикошета, докато тялото се блъскаше в стените на шахтата. Костите пукаха и се трошаха и мъртвецът пада толкова дълго, че Дъсти се запита дали някога ще стигне дъното.
Най-сетне трупът цамбурна във водата. После се чу бълбукане, сякаш нещо, което живееше там долу, започна да се храни или да изследва мъртвия. По всяка вероятност тялото бе разбутало кухини, пълни със зловонен газ, който започна да клокочи.
За Дъсти и Марти това беше ад на земята.
Те завлякоха втория труп до кладенеца. От Кевин изтече много повече кръв, отколкото от Закари. Той смърдеше. Явно в последните минути от живота си не се беше сдържал. Тялото му беше тежко.
Видът му беше ужасяващ. Лицето му бе окървавено, а кожата — сивкава. Изцъклените му очи имаха изражение на такъв неподправен ужас, сякаш бе видял самата Смърт.
Марти и Дъсти работеха мълчаливо. Никой не смееше да пророни дума.
Те хвърлиха Кевин в кладенеца. Трупът се удари в дъното и се разнесе ужасяващо клокочене. Дъсти си представи как Закари и Кевин са посрещнати от жертвите си — кошмарни фигури в различни степени на разложение, оживели от желание за мъст.
Макар че по-голямата част на Ню Мексико е пустиня на повърхността, под щата има огромен, почти неизследван резервоар. Това скрито море се пълни от подземни реки, извиращи от високите равнини на централните Съединени щати. И от Скалистите планини. Чудесата на пещерите Карлсбад са оформени от неспирното действие на тези води, които минават през пукнатини в разтворимия варовик. В тази необятна територия има мрежа от неоткрити пещери, големи колкото градове. Двата трупа можеха да плават вечно в тези води.
Дъсти и Марти напълниха в шепите си сняг и започнаха да търкат ръцете си, за да измият кръвта. Скоро пръстите им премръзнаха и кожата им се зачерви от търкането, а сетне побеля от студа.
Дъсти вдигна глава и видя, че Марти е коленичила, навела се е напред и ожесточено търка ръцете си. Снегът се превръщаше в лед и разкъсваше плътта й.
Той хвана китките й, принуди я да пусне вледенения сняг и каза:
— Достатъчно.
Марти кимна и с разтреперан глас рече:
— Бих търкала цяла нощ, ако можех да залича последния час.
— Знам, знам.
След петдесет минути Дженифър се прибра вкъщи.
Преследвачите й, Скийт и изчервяващият се, се движеха близо зад нея. Те спряха на паркинга пред жилищната сграда. Дженифър влезе във входа.
Ариман наблюдаваше „детективите“ и си позволи за изпита гордост от нечовешкото си търпение. Добрият играч трябваше да знае кога да действа и кога да чака, макар че понякога чакането можеше да постави на изпитание разсъдъка му.
Очевидно Марти и Дъсти безразсъдно бяха поверили Скийт на грижите на изчервяващия. Ето защо, търпението на Ариман щеше да бъде възнаградено с две убийства и трофей.
Психиатърът вече познаваше добре двамата преследвачи и уверено можеше да прогнозира, че те ще бъдат твърде отегчени и отчаяни, за да възобновят наблюдението и най-после щяха да признаят, че са се провалили. Освен това, след като се бяха натъпкали с гулаш от ревен, бамя и сладки картофи, момчетата се чувстваха тъпи и лениви и копнееха за удобствата вкъщи.
И после, когато бяха сравнително изолирани, самодоволни и в безопасност, Ариман щеш да нанесе удара си. Той се надяваше, че Марти и Дъсти ще живеят достатъчно дълго, за да разпознаят тленните останки и да скърбят.
За изненада на психиатъра приятелят на Скийт се приближи до задната част на пикапа, отвори вратата и измъкна куче. Това беше вероятно усложнение, което щеше да изисква корекция в стратегията на доктора.
Мъжът заведе кучето на тревата пред жилищната сграда, за да си свърши работата.
Ариман позна кучето. Добродушният и плах лабрадор на Дъсти и Марти. Как му беше името? А, да, Валит.
В края на краищата стратегията му нямаше да се нуждае от корекции. Щеше да има само малка промяна. Психиатърът трябваше да запази един куршум за кучето.
Изчервяващият се прибра лабрадора и се качи в пикапа.
Ариман се приготви за бавно и спокойно преследване, но пикапът не помръдна.