Психиатърът се обърна към изумения Скийт и също го простреля два пъти в гърдите. Скийт се свлече на земята.
Звезди, изстрели. Отнети два живота. Океан, прибой.
Ариман трябваше да бърза. Нямаше време за поезия. Той изстреля в гърдите на Скийт още два куршума, които със сигурност го довършиха.
— Майка ти е курва, баща ти е мошеник, а вторият ти баща има лайна в главата вместо мозък — злорадо каза Ариман.
Той изстреля още два куршума в гърдите на другия идиот, но за съжаление, не знаеше нищо за семейството му, затова не можа да разкраси мига с цветисти обиди.
Парливият мирис на барут беше приятен, но луната не хвърляше достатъчно светлина, на която Ариман да се наслади на кръвта и на опустошенията и разкъсаната плът.
Вероятно можеше да отдели една минута, за да използва джобното си ножче и да вземе няколко сувенира.
Ариман се почувства млад. И изпълнен със сили. Смъртта определено беше живот.
Останаха му два патрона.
Мекушавият лабрадор скимтеше и джавкаше, дори се осмели да лае. Кучето бе отстъпило назад, досами водата, и не се готвеше да атакува. Но психиатърът реши да запази деветия и десетия патрон за Валит.
Докато осмият изстрел още кънтеше в ушите му, Ариман насочи пистолета към кучето и едва не натисна спусъка, когато осъзна, че Валит не лае по него, а по някого зад него.
Психиатърът се обърна и видя странна фигура, която стоеше на насипа и го гледаше. За миг му хрумна налудничавата идея, че това е един от извънземните, с които Скийт и приятеля му се опитваха да установят контакт.
Сетне позна белия костюм „Сейнт Джон“, русите коси и арогантната поза на новобогаташката.
В пристъп на параноя тя го бе обвинила, че има конфликт с пациента си и вероятно се държи неетично. Не познавате „К-К-Киану, нали?“
Тогава той помисли, че я бе убедил да забрави абсурдното си подозрение, но очевидно беше сгрешил.
Трябваше да се досети. Това беше една от психиатричните му специалности и темата на следващия му бестселър. „Не се бой, защото аз съм с теб“. Страдащите от силни форми на обсебеност и фобия като нея бяха непредсказуеми и в най-лошите случаи, способни на изключително безразсъдно и необяснимо поведение.
Ариман не знаеше каква кола кара тя, но сега видя, че е бял ролс-ройс.
Докато той се бе забавлявал с двамата мъртви тъпаци, тази жена го бе проследила, очаквайки да го хване, че се среща с Киану Рийвс. Недалновидността му го ужаси.
Всички тези стъписващи прозрения минаха през главата на доктора вероятно за две секунди. На третата той вдигна пистолета и изстреля един от куршумите, предназначен за кучето.
Може би вятърът му попречи, разстоянието, ъгълът или шокът. Но каквато и да бе причината, Ариман не улучи.
Жената побягна и се скри от погледа му.
Психиатърът съжали, че трябва да тръгне, без да убие кучето и да вземе сувенири от труповете и хукна след пациентката си. Той изгаряше от нетърпение да приложи крайно лечение за състоянието й.
Изкачването по склона обаче беше по-трудно от слизането. Краката му затъваха до глезените в пясъка и Ариман бе принуден дори да пълзи.
Костюмът му беше съсипан.
Жената беше далеч пред него, но поне нямаше оръжие. Ако я настигнеше, Ариман щеше да използва последния си куршум и дори да не я улучеше, можеше да разчита на по-големите си размери и сила, за да я повали и удуши.
Проблемът беше да я хване. Тя стигна до паркинга. Ариман още вървеше по пясъка. Разстоянието между тях се увеличи и той съжали, че е изял третия и четвъртия шоколадов десерт.
Жената седна зад волана на белия ролс-ройс и запали двигателя.
Ариман все още беше на най-малко шейсет метра от нея.
Фаровете изведнъж блеснаха ярко.
Петдесет метра.
Тя включи на скорост и настъпи газта. Гумите изсвириха.
Докторът спря, вдигна пистолета, хвана го с две ръце и зае идеална поза за стрелба.
Разстоянието беше твърде голямо. Ролс-ройсът се смаляваше. После зави към Пасифик Коуст Хайуей и се скри от погледа му. Нямаше смисъл да стреля.
Ариман знаеше, че времето е от критично значение. Той трескаво искаше да има вълшебен часовник, който да върне минутите назад. Психиатърът знаеше, че трябва да се успокои и примири. Той хукна към шевролета си, включи двигателя и излезе от паркинга.
Богатата простачка и тъпият й съпруг живееха наблизо, в Нюпорт Коуст, но тя можеше да не си отиде направо вкъщи. Всъщност, ако фобията й бе прогресирала в по-сериозно състояние — форма на параноична психоза, жената можеше изобщо да не иска да се прибере вкъщи от страх, че Киану Рийвс или някой от главорезите му — като психиатърът — я чака там, за да й стори нещо лошо.