Но дори да се бе отправила към дома си, Ариман не би я проследил там. Новобогаташите сигурно имаха многобройни прислужници, всеки от които потенциален свидетел, и засилена охрана.
Ариман махна скиорската маска и бързо подкара към къщата си.
71.
През половината път Марк Ариман руга пациентката си, като я наричаше с обидни, мръсни думи и се кълнеше, че ще я унижи, изтезава, осакати и разчлени по всевъзможни творчески начини. Този изблик беше присъщ за юноша в пубертета и недостоен за него, но той трябваше да намери отдушник на гнева си.
През втората половина на пътя докторът се замисли дали жената ще се обади в полицията, за да докладва двете убийства. Тъй като беше параноичка, тя може би подозираше, че Киану Рийвс контролира всяка полицейска агенция от местните ченгета до ФБР и в такъв случай щеше да мълчи или поне известно време да мисли и да се суети с властите.
Жената можеше дори да избяга от страната и да се крие, докато измисли стратегия. Тя разполагаше с половин милиард долара и можеше да замине задълго, където Ариман трудно щеше да я открие.
Мисълта, че жената може да изчезне, го разтревожи. На врата му изби пот. Високопоставените му приятели лесно можеха да му помогнат да скрие връзката си с всяко от жестоките престъпления, извършени от други, под негов контрол. Но беше съвсем различно и много по-несигурно да очаква от тях да го прикрият заради убийствата, извършени от собствената му ръка. И това беше една от причините, поради които Ариман не бе поемал такъв риск в продължение на двайсет години. Капките пот се затъркаляха по гърба му.
Обикновено той беше абсолютно самоуверен и за пръв път изпитваше такова нещо. Докторът осъзна, че е по-добре бързо да се съвземе.
Марк Ариман беше господарят на паметта и бащата на лъжите и можеше да посрещне всяка предизвикателство. Е, вярно, напоследък някои неща се бяха объркали, но няколко несполуки от време на време бяха добре дошъл привкус.
Докторът излезе от шевролета и изумено погледна пясъка върху тапицерията и мокета.
Пясъкът и пръстта бяха допустими доказателства в криминален процес. Научният отдел на всеки полицейски участък щеше да е в състояние да сравни състава, структурата и другите отличителни особености на пясъка от мострата, взета от сцената на убийствата и да направи съпоставка.
Ариман остави ключовете на стартера и взе само две неща от шевролета. Завързаното найлоново синьо пликче с изпражненията на Валит и торбичката с шоколадови десерти от „Зелени акри“.
Докторът бързо събу съсипаните си обувки и чорапи, съблече дрехите и ги сложи на купчина на гранитния под на гаража. После остави портфейла, деветмилиметровия пистолет и двайсет и четири каратовата си златна верижка върху две пликчета.
За негово изумление, дори в бельото му имаше пясък. Той се съблече и го хвърли на купчината с другите дрехи.
Ариман ги завърза с колана си, взе ги, грабна и двете торбички и се качи с асансьора в апартамента си на третия етаж.
Той отвори сейфа и сложи пистолета в малката, подплатена кутия с буркана с очите на баща му и след кратко колебание прибави и синьото пликче.
Това беше само временно скривалище за разобличаващия пистолет. До ден-два. Ариман щеше да реши как да се отърве завинаги о него. А кучешките изпражнения можеше да му потрябват още сутринта.
Психиатърът облече светлозелен копринен халат с черен пояс, обади се на управителя на имота и помоли Седрик Хоторн веднага да дойде при него.
Когато Седрик пристигна, Ариман получи достъп до съзнанието му с името на един подозрителен иконом от криминален роман на Дороти Сейърс и после изрецитира активиращото стихче хайку.
Психиатърът не програмираше служителите си в офиса, но в интерес на абсолютната лична неприкосновеност чувстваше, че е наложително да има пълен контрол над двамата най-важни членове на персонала в къщата си. Разбира се, той не използваше властта си, за да се възползва от тях. Те бяха добре платени, имаха превъзходно здравно и социално осигуряване и получаваха достатъчно дълги ваканции.
Ариман инструктира Седрик да закара шевролета до най-близкия клон на благотворителната организация „Добра воля“ и да остави там купчината дрехи. После Седрик трябваше да напълни догоре резервоара и да отиде в Тихуана, Мексико, и да остави там колата незаключена в един от най-опасните квартали, откъдето някой непременно щеше да я открадне. Сетне трябваше да влезе в най-близкия хотел, да вземе кола под наем и да се върне в Нюпорт Бийч преди зазоряване. В момента беше осем вечерта и психиатърът прецени, че Седрик ще се върне в три сутринта. Щом пристигнеше в Ориндж Каунти, Седрик щеше да предаде колата под наем на агенцията на летището и да се прибере вкъщи с такси. Накрая щеше да си легне, да спи два часа и да се събуди отпочинал и без да си спомня, че е ходил някъде.