Някои от задачите щяха да бъдат трудно изпълними, като се има предвид късния час, в който Седрик щеше да пристигне в Мексико, но Ариман му даде пет хиляди долара, за да стори необходимото. А парите не оставяха следи.
— Разбирам — каза Седрик.
— Надявам се да те видя отново жив.
— Благодаря.
Седрик излезе и психиатърът се обади на Нела Хоторн и я помоли веднага да дойде при него.
Нела дойде и Ариман получи достъп до съзнанието й с името на коварния иконом в романа „Ребека“ на Дафни дьо Морие. Той я инструктира да изчисти и измие гаража, да изкопае дълбока дупка в лехите в задния двор и да зарови там найлоновия плик и после да забрави, че е извършила всичко това.
— Накрая се върни в жилището си и чакай по-нататъшни инструкции — заповяда Ариман.
— Разбирам.
Психиатърът отиде в кабинета си. Компютърът се издигаше от бюрото само за седем секунди, но той нетърпеливо барабанеше с пръсти, докато чакаше.
Ариман получи достъп до досиетата на пациентите си и се обади по мобилния телефон на жената, обсебена от Киану Рийвс. Бяха минали по-малко от четирийсет минути, откакто тя избяга.
Жената отговори на четвъртото позвъняване.
— Ало?
Както Ариман подозираше, тя беше в състояние на параноична обърканост и караше безцелно по улиците, докато се опитваше да реши какво да направи по въпроса за онова, на което бе станала свидетел.
Той изпита силно желание да я бе програмирал.
Разговорът щеше да бъде деликатен. Докато инструктираше семейство Хоторн и се занимаваше с други неща, Ариман трескаво мислеше как е най-добре да подходи към нея. Доколкото разбираше, имаше една-единствена стратегия, която може би щеше да успее.
— Ало? — повтори тя.
— Знаеш кой е.
Жената не отговори, защото позна гласа му.
— Каза ли на някого за… инцидента?
— Още не.
— Добре.
— Но ще кажа. Не мисли, че няма да го направя.
Ариман запази спокойствие и попита:
— Гледала ли си филма „Матрицата“?
Въпросът беше излишен, защото психиатърът знаеше, че тя е гледала всичките филми на Киану Рийвс най-малко по двайсет пъти.
— Разбира се, че съм го гледала. Как може да ми задаваш такъв въпрос, ако си ме слушал в кабинета си? Но както обикновено, вероятно си мечтал.
— Това не е само филм.
— А какво?
— Реалност — отговори докторът, насищайки думата с толкова злокобност, колкото позволяваше забележителния му актьорски талант.
Жената не каза нищо.
— Както във филма, сега не е началото на новото хилядолетие, както мислиш. Всъщност е 2300 година… и човечеството е поробено от векове.
Макар че пак не каза нищо, тя започна да преглъща и бързо да поема въздух — сигурен физиологичен показател за параноично фантазиране.
— И както във филма — продължи той, — този свят не е реален, както си мислиш, а илюзия, измама, виртуална реалност и изумително детайлна матрица, създадена от зъл компютър, за да те държи покорна. Всъщност ти и милиони други хора, с изключение на неколцина бунтовници, се намирате в капсули. Поддържат живота ви интравенозно, свързани сте с компютър, за да ви дава биоелектрическа сила и ви захранва с фантазията за тази матрица.
Жената продължаваше да мълчи.
Ариман дълго чака и накрая каза:
— Онези двамата, които тази вечер видя на плажа, не бяха хора, а машини, охраняващи матрицата, също като във филма.
— Сигурно мислиш, че съм луда.
— Точно обратното. Разбрахме, че си една от онези в капсулите, които са започнали да се съмняват в достоверността на тази виртуална реалност. Потенциален бунтовник. И искаме да ти помогнем да се освободиш.
Ако тя вече беше параноичка, както психиатърът подозираше, сценарият, който беше описал, щеше да й се стори много привлекателен. Светът изведнъж щеше да й се види не толкова объркан. По-рано жената усещаше враговете от всички страни, с многобройни, често необясними и противоречиви мотиви, докато сега трябваше да се съсредоточи върху един противник — гигантски, зъл компютър, който господства над света, и послушните му машини. Обсебеността й от Киану Рийвс — първо, основаваща се на обич, а после на страх — често я бе озадачавала и тревожила, защото беше странно да придаваш такова огромно значение на някой, който е само актьор. Но сега тя можеше да го възприеме не само като кинозвезда, но и като Онзи, героя, избраният да спаси човечеството от машините, и следователно, достоен за подчертания й интерес. Тъй като беше параноичка, жената беше убедена, че реалността — такава, каквато я възприемат повечето хора — е измама и истината е много по-странна и страшна, и сега Ариман затвърди подозренията й. Той предлагаше параноя в логичен формат и утешаващо чувство за ред, които трябваше да са неустоима съблазън за нея.