— Малибу — измънка Марти.
— Да, точно така. Знаете адреса. Ще посетите майката на Дъсти, Клодет, и съпруга й… онова алчно, самовъзхваляващо се лайно, доктор Дерек Ламптън.
— Разбирам — каза Дъсти.
— Да, сигурен съм, че разбираш — развесели се Ариман, — след като е трябвало да живееш под един покрив със смърдящия дрисльо. Когато отидете в Малибу, ако Клодет или Дерек са излезли някъде, трябва да изчакате и двамата да се приберат вкъщи. Всъщност и синът им трябва да е там. Онзи твой злобен природен брат Дерек Младши, който е също толкова противен и досаден като баща си. Малкото копеле вероятно ще бъде вкъщи, когато пристигнете, защото е частен ученик. Противният ти втори баща има собствени скарани теории за образованието, някои от които вероятно е натъпкал и във вашите глави със Скийт. Както и да е, всички трябва да са там, преди да започнете да действате. Ще обезвредите всички, но няма да ги убивате веднага. Ще ги осакатите, разчлените в следния ред — първо Клодет, после Младши и накрая лайното Дерек Ламптън. Той трябва да бъде последен, за да гледа какво правите с Клодет и Младши. Марти, в сряда ти показах снимките на онова момиче, чиито отрязани части на тялото бяха наредени по особено творчески начин и те помолих да се съсредоточиш върху картината. След като нарежете Клодет на парчета, ти и Дъсти ще ги наредите по същия начин, но с една разлика, отнасяща си до очите й…
Ариман млъкна, осъзнавайки, че във вълнението си е избързал. Той пое дълбоко въздух и после отпи голяма глътка от газираната вода с аромат на череши.
— Извинете. Трябва да се върна малко. Преди да отидете в Малибу, ще спрете в един склад в Анахайм, за да вземете сак, пълен с хирургически инструменти. И трион за аутопсии с няколко отлични остриета, които ще разрежат всеки череп, дори дебел и твърд като на Дерек. Оставил съм и два картечни пистолета и резервни пълнители…
Отнасящи се до очите й.
Тези думи се въртяха в главата му и за миг психиатърът не разбра защо.
Отнасящи се до очите й.
Изведнъж той скочи от стола, блъскайки го назад, встрани от пътя си.
— Погледни ме, Марти.
След кратко колебание тя вдигна глава.
— Дъсти, защо я гледа непрекъснато?
— Защо я гледам непрекъснато? — повтори Дъсти, отговаряйки на въпроса с въпрос, както се изискваше да прави в това състояние на програмиране.
— Погледни ме, Дъсти. Право в очите.
Дъсти насочи погледа си към Ариман.
Марти отново се втренчи в ръцете си.
— Марти! — заповяда психиатърът.
Тя покорно го погледна в очите.
Ариман се вгледа изпитателно в нея, после в Дъсти и каза с по-разтреперан глас, отколкото би желал.
— Няма бързо движение на очите. Очите ви не потрепват.
— Сериозно? — рече Дъсти и стана.
Държанието им се промени. Безизразните им изражения изчезнаха. Както и хрисимия, покорен вид.
Бързото потрепване на очите не можеше да се имитира убедително, затова те не се и опитваха да го правят.
— Какъв си ти? Що за гнусно същество си? — попита Марти, ставайки от стола.
Тонът на гласа й никак не му хареса. Омразата. Презрението. Хората не му говореха по този начин. Такова неуважение беше недопустимо.
— Реймънд Шоу — опитвайки се да установи контрол, каза Ариман.
— Целуни ме по задника — отговори Марти.
Дъсти тръна към психиатъра.
Ариман почувства потенциал за насилие и извади беретата от кобура под мишницата си.
Пистолетът ги спря.
— Не може да сте депрограмирани — настоя Ариман. — Не е възможно.
— Защо? — попита Марти. — Защото не се е случвало досега?
— Какво имаш против Дерек Ламптън? — попита Дъсти.
Хората не задаваха такива въпроси на доктора. Искаше му се да застреля между очите това глупаво, облечено в евтини дрехи нищожество. Да пръсне черепа на този бояджия.
Но, разбира се, тук стрелбата би имала неприятни последици. Полицаите с техните безкрайни въпроси. Репортерите. Петната от кръв, които може би никога нямаше да бъдат почистени от персийския килим.
За миг Ариман заподозря предателство в института.
— Кой ви депрограмира?
— Марти — заяви Дъсти.
— А Дъсти освободи мен — каза тя.
Психиатърът поклати глава.
— Лъжете. Това не е възможно. И двамата лъжете.
Той долови паниката в гласа си и се засрами, после си напомни, че е Марк Ариман, единственият син на великия режисьор, по-велик в областта си, отколкото татко беше в Холивуд. Кукловод, а не кукла.
— Знаем много неща за теб — каза Марти.
— И ще научим още — обеща Дъсти. — Всеки грозен, малък детайл.
Детайл. Отново тази дума, която предишната вечер изглеждаше предзнаменование, при това лошо.