— Вървете си — каза Ариман и посочи вратата.
Те си тръгнаха, защото нямаха друг избор.
Психиатърът сложи беретата на бюрото си, за да му е под ръка и се замисли върху поредното развитие на събитията.
Той трябваше да знае повече по въпроса как двамата тъпаци са открили, че са програмирани и как са се депрограмирали. Изумителното им освобождаване, изглежда, беше по-скоро чудо, отколкото съзнателно постижение.
За съжаление Ариман едва ли щеше да научи нещо повече, освен ако отново не ги упоеше, не изградеше параклис в подсъзнанието им и не заредеше програмата им. А това означаваше да претърпят отегчителния процес, състоящ се от три сеанса, на който ги бе подложил по-рано. Но сега те бяха предпазливи и съзнаваха тънката линия между реалността и фантазията в съвременния свят и едва ли щяха да му дадат шанс, колкото и хитри подходи да използваше.
Ариман трябваше да си примири с тази загадка.
Да им попречи да извършат още пакости, беше по-важно, отколкото да научи истината как са се спасили.
Но психиатърът не изпитваше уважение и към истината. Тя беше нещо разтегливо и аморфно и променяше формата си пред очите ти. Ариман бе прекарал целия си живот във формиране на истината, предавайки й желаните очертания.
Властта побеждаваше истината всеки ден. Той не можеше да убие тези хора с истината, но ако използваше правилно властта си, щеше да ги смачка и изхвърли завинаги от игралната дъска.
Ариман извади синьото пликче, сложи го в средата на бюрото и се втренчи в него.
През следващите няколко часа играта можеше да бъде доведена до края си. Той знаеше къде ще отидат Марти и Дъсти. Всички главни фигури щяха да бъдат на едно място, уязвими за гъвкав стратег като доктора.
„Ще разберем какво имаш против Дерек Ламптън. И когато сме наясно с мотива ти, това ще бъде един от гвоздеите в ковчега ти.“
Какви безнадеждни наивници! След всичко, което бяха преживели, те още вярваха, че светът е подреден като криминален роман. Но в случая уликите, доказателствата и истината нямаше да им помогнат. Тази игра бе мотивирана от по-важни сили.
Надявайки се, че обсебената от Киану Рийвс няма да се обади по време на краткото му отсъствие, Ариман сложи беретата в кобура, слезе с асансьора до партера, излезе от сградата, отиде в близкия търговски център и използва обществен телефон, за да се обади на същия номер, с който се бе свързал в сряда вечерта, когато трябваше да уреди пожара.
— Ало?
— Ед Маволе — каза Ариман.
— Слушам.
Докторът произнесе редовете на активиращото стихче хайку и добави:
— Кажи ми сам ли си.
— Сам съм.
— Излез. Вземи си много дребни монети. Отиди до обществен телефон, където никой няма да те безпокои и след петнайсет минути се обади на този номер. — Ариман издиктува номера на директната линия в кабинета си, която не минаваше през Дженифър. — Кажи ми разбираш ли.
— Разбирам.
Психиатърът изведе обекта от параклиса и го върна в пълно съзнание, после каза:
— Съжалявам, сбъркал съм номера.
Той се върна в кабинета си.
Дженифър вдигна глава и му махна.
Ариман седна зад бюрото си, извади беретата от кобура и сложи пистолета до дясната си ръка.
Той взе бутилка газирана вода с аромат на череши и изяде един шоколадов десерт. Нуждаеше се от силна доза въглехидрати.
Марк Ариман отново действаше. Беше преживял два критични момента, но кризата само му даде сили. Тъй като беше оптимист, той знаеше, че само след няколко часа ще спечели поредната зрелищна победа, и беше развълнуван.
От време на време хората го питаха как успява да запази младежкия си вид и фигура, като е толкова зает. И Ариман неизменно отговаряше, че онова, което го поддържа млад, е чувството му за развлечения.
Телефонът иззвъня. Ариман трябваше отново да активира обекта и да получи достъп до подсъзнанието му.
— Ед Маволе.
— Слушам.
Психиатърът произнесе стихчето хайку и продължи:
— Ще отидеш в склада в Анахайм. — Той му каза адреса, номера на помещението, което бе наел с фалшива карта за самоличност, и комбинацията на ключалката на вратата. — Сред другите неща в склада ще намериш два картечни пистолета и няколко пълнителя с трийсет и три патрона. Вземи единия от картечните пистолети и… четири пълнителя ще бъдат достатъчно.
За съжаление убийствата щяха да бъдат извършени не от трима, а само от един човек, който нямаше да може да разчлени жертвите и да ги подреди в иронична картина, какъвто беше първоначалният план на играта. Изстрелите щяха да бъдат толкова много, че полицаите щяха да пристигнат бързо и да прекъснат работата. А ченгетата бяха прословути с липсата си на чувство за развлечения и ирония.