Но вероятно щеше да има достатъчно време Дерек Ламптън Старши да бъде превърнат в обект на подигравки — нещо, което напълно заслужаваше.
— Освен картечния пистолет и четирите пълнителя ще вземеш и трион за аутопсии и скалпел за отваряне на черепи. Не, по-добре вземи два скалпела, в случай, че единия се счупи.
Внимание към детайлите.
Ариман описа инструментите, за да бъде сигурен, че няма да стане грешка, и после обясни къде се намира къщата на Дерек Ламптън в Малибу.
— Убий всички, които завариш там. — Той изброи хората, които предполагаше, че ще бъдат в къщата. — Но ако има и други, убий и тях. Нахлуй с взлом, придвижи се бързо от стая в стая, преследвай ги, ако бягат и не губи време. Сетне, преди да пристигне полицията, ще отрежеш горната част на черепа на доктор Дерек Ламптън със скалпела.
Ариман описа техниката, с която това можеше да бъде извършено най-ефективно и попита:
— А сега, кажи ми дали разбираш.
— Разбирам.
— Ще извадиш мозъка и ще го сложиш настрана. Повтори, моля.
— Ще извадя мозъка и ще го сложа настрана.
Психиатърът погледна замислено синьото пликче на бюрото. Нямаше начин да се срещне с програмирания убиец и да му го даде, без никой да го види.
— Искам да сложиш нещо в празния череп. Ако семейство Ламптън има куче, можеш да намериш, каквото ти трябва, но в противен случай, ще се наложи сам да го изфабрикуваш.
Ариман даде последните си инструкции, които включваха заповед за самоубийство.
— Разбирам.
— Възложил съм ти много важна задача и съм убеден, че ще я изпълниш безупречно.
— Благодаря.
— Моля.
Ариман затвори телефона и изпита желание да бе имал възможност да програмира семейство Ламптън — непоносимия Дерек, курвата Клодет и малоумния им син — и да ги използва като марионетки. За съжаления те знаеха за него и сигурно го подозираха и едва ли щеше да му се предостави шанс да се приближи до тях достатъчно, за да проведе три дълги сеанса на програмиране.
Но въпреки това Ариман бе изпълнен с ентусиазъм. Триумфът предстоеше.
Сок от череши. Мъртъв глупак в Малибу. Себе си люби.
Съвършено. Психиатърът вдигна наздравица в чест на поетичния си гений.
73.
Къщата в Малибу изглеждаше съвършена. Покрив с плочи. Дъски от сребрист кедър. Рамки на прозорците и капаци, боядисани в морскосиньо. Голяма веранда с бели люлеещи се столове и пейка-люлка и двор с безупречно подстригана трева и цветя и ограда от бели колчета.
Къщата сякаш беше от приказките, но като я видя, както винаги, Дъсти усети, че макар да я посещаваше само за пети път откакто преди двайсет години я напусна, сърцето му се смразява.
Той не се осмеляваше да мисли за малката им къща в Корона Дел Мар. Ако наистина беше изгоряла до основи, както твърдеше Ариман, Дъсти не беше готов да се справи с чувствата, които щяха да го обземат. Вярно, вещите бяха заменими, но ако си живял щастливо в някого в къщата и си бил обичан и имаш хубави спомени, тогава не може да не преживееш тежко загубата й.
Дъсти не смееше да мисли и за Скийт, и за Чешита. Ако Ариман говореше истината и ги бе убил, светът и сърцето на Дъсти щяха да станат по-мрачни от всякога. Той се вцепеняваше при мисълта за загубата на любимия си брат и на приятеля си Фостър. Чешита беше особняк, но и мил, и добродушен човек и верен приятел.
Клодет отвори вратата и както винаги, Дъсти остана поразен и обезоръжен от красотата й. Тя беше на петдесет и две, но изглеждаше трийсет и пет годишна и несъмнено щеше да привлича погледите на мъжете и когато станеше на осемдесет и пет. Баща му, втория от четиримата й съпрузи, веднъж каза: „Откакто се е родила, Клодет изглежда страхотно апетитна. Всеки ден светът я гледа и устата му се пълни със слюнка.“ Тези думи бяха толкова уместни, кратки и ясни, че Тревър вероятно ги бе прочел някъде, а не ги бе измислил, и макар да изглеждаха груби, бяха верни. Тревър не коментираше сексапилността й. Той имаше предвид хубостта й като идеал. Клодет привличаше мъже, жени, бебета и възрастни хора. Всички искаха да бъдат близо до нея и когато я гледаха, в очите им се четеше не само надежда и възторг, но и нещо различно и загадъчно. Но любовта, която мнозина й даваха, беше незаслужена и несподелена. Очите й бяха почти като на Дъсти — сиво-сини, но не толкова сини като неговите. И в тях той никога не бе съзирал онова, което всеки син копнее да види в очите на майка си, нито имаше причина да мисли, че тя желае или ще приеме обичта му.