— Холдън е престанал да взима лекарствата си — каза Дерек Ламптън на Дъсти, докато погледът му отново се плъзна по гърдите на Марти.
— Ти ме караше да взимам лекарства по седем рецепти — рече Скийт. — Глътнех ли ги всичките, не ми оставаше място за закуска.
— Никога няма да осъзнаеш потенциала си, докато не приемеш състоянието си и не направиш нещо по въпроса — предупреди го Клодет.
— Мисля, че отдавна трябваше да престане да взима лекарства — заяви Дъсти.
— Лечението на Холдън не се улеснява, когато е объркан от съветите на необразовани хора — рече Ламптън, най-сетне откъсвайки поглед от гърдите на Марти.
— Баща ми улесняваше лечението му, докато Скийт навърши девет години, а оттогава го улесняваш ти. — Дъсти се усмихна, но тонът му не заблуди никого. — И досега виждам само улесняване, но не и оздравяване.
— Майко, знаеш ли, че името на баща ми не е Холдън Колфийлд, а Сам Фарнър? — попита Скийт. — Сменил го е по съдебен ред.
— Пак фантазираш, Холдън — рече Клодет.
— Не, вярно е. Имам доказателство вкъщи. Може би това имаше предвид Ариман, когато го нарече мошеник, след като стреля в мен.
Клодет насочи обвинително пръст срещу Дъсти.
— Ти го подстрекаваш да не взима лекарствата и виж докъде доведе това. — Тя се обърна към Скийт: — Онова лице Ариман ме е нарекло курва. Да разбирам ли, че думата е уместна за мен, както мислиш, че „мошеник“ е уместна за баща ти?
Главата на Дъсти се изпълни с онова зловещо бучене, което обикновено се появяваше, след като стоеше половин час в тази къща. Той отчаяно искаше да се върне на неотложния въпрос, заради който бяха дошли, затова попита:
— Дерек, защо те мрази Марк Ариман?
— Защото го разобличих.
— За какво?
— Той е шарлатанин.
— И кога го изобличи?
— При всеки удобен случай, който ми се предостави. — Порските очички на Ламптън блеснаха злорадо.
Клодет се приближи до съпруга си, плъзна ръка около кръста му, прегърна го и закачливо каза:
— Когато глупаците като онзи Марк Ариман бъдат унижени от остроумието на моя Дерек, те никога не го забравят.
— Как го разобличи? — настоя Марти.
— С аналитични есета в две от най-добрите списания — отговори Ламптън. — Изложих на показ безсмислените му теории и безсъдържателната проза.
— Защо?
— Бях отвратен от факта, че много психолози го възприемат сериозно. Този човек не е интелектуалец, а позьор.
— Само това ли? Две есета?
Острите зъби на Ламптън заискряха. Кожата в ъгълчетата на очите му се набръчка, сякаш току-що бе съзрял мишка, която възнамеряваше да хване и да разкъса на парчета.
— О, Клодет, мисля, че те не разбират какво е да си мишена на войната на Ламптън, нали?
— Мисля, че разбирам — каза Скийт, но нито майка му, нито вторият му баща го чуха.
— Есета в две престижни списания — продължи Ламптън. — Хитра партизанска война. И пародия на неговия стил в „Ню Йорк Таймс Бук Ривю“…
— Страхотно смешна — увери ги Клодет.
— Освен това написах рецензия за най-новата му книга. Отпечатаха я седемдесет и осем вестници в цялата страна. Имам изрезка от всичките. Можете ли да си представите, че онова ужасно творение е било в списъка на „Таймс“ за най-търсени книги седемдесет и осем седмици?
— Имаш предвид „Научи се да обичаш“? — попита Марти.
— Тази популярна психична тъпотия — заяви Ламптън. — Вероятно е нанесъл повече поражения върху психиката на американците от всяка друга книга, публикувана през десетилетието.
— Седемдесет о осем седмици много ли са? — попита Дъсти.
— За книга от тази категория — цяла вечност.
— А колко време беше в списъка последната ти книга?
— Всъщност не съм броил седмиците. Въпросът не е в популярния успех. Най-важното е качеството на книгата, какво е влиянието й върху обществото и на колко хора е помогнала.
— Струва ми се, че книгата ти беше в списъка дванайсет или четиринайсет седмици — каза Дъсти.
— О, не. Повече — възрази Ламптън.
— Тогава петнайсет.
Ламптън се хвана в собствения си капан и погледна Клодет за помощ.
— Двайсет и две седмици — каза тя. — Дерек не се интересува от тези неща, но аз ги следя. Гордея се с него. Двайсет и две седмици е отлично постижение за сериозна книга.
— Е, разбира се, тогава имаш проблем, защото популярните психични тъпотии винаги се харесват повече от едно сериозно произведение — рече Ламптън. — Може и да не помогне на никого, но се чете лесно.
— Американската публика е мързелива и лошо образована, сякаш се нуждае от убедителен психологически съвет — добави Клодет.
— Говорим за „Осмели се да бъдеш най-добрия си приятел“ на Дерек — каза Дъсти на Марти.