Притесняваше го мисълта защо не е дошъл и приятелят на Скийт.
Колкото и богато да беше въображението му, психиатърът не можеше да си представи, че раненият Скийт и приятелят му са се прегърнали и като пияни пирати са се заклатушкали към кабинета му. Но щом единият беше тук, тогава и другият се спотайваше наоколо и имаше лоши намерения.
Асансьорът спря на шестия етаж и ниска, дебела и решителна жена с прошарени къдрици настоя да се качи, макар че Дъсти препречи пътя й и обясни, че случаят е спешен.
— Какъв спешен случай? — попита тя и пъхна крак в кабинката. — Не виждам такова нещо.
— Сърдечен удар. На четиринайсетия етаж.
— Вие не сте лекари — подозрително възрази жената.
— Днес имаме свободен ден.
— Лекарите не се обличат така, дори да имат свободен ден. Пък и без това отивам на петнайсетия етаж.
— Тогава качвайте се — смили се Дъсти.
Вратите се затвориха. Жената натисна копчето на дванайсетия етаж и ги погледна победоносно.
Дъсти побесня.
— Вижте какво, обичам брат си и ако му се случи нещо ще ви намеря и ще ви изкормя като риба.
Тя го изгледа презрително от главата до петите и рече:
— Кой? Ти ли?
Докторът грабна беретата от бюрото си и тръгна към вратата, но се сети за синьото пликче и спря.
Каквото и да станеше, ченгетата щяха да дойдат. Ако Скийт още не беше мъртъв, Ариман смяташе да го довърши преди властите да са пристигнали. И щом видеха трупа в локва кръв във фоайето, полицаите със сигурност щяха да имат много въпроси.
Щяха да огледат кабинета и ако възникнеха съмнения, щяха да оставят там човек, докато се върнат със заповед за обиск.
Законът не им позволяваше да разследват досиетата на пациентите му, затова Ариман не се тревожеше, че може да намерят нещо. Освен беретата и синьото пликче.
Пистолетът не беше регистриран и макар че нямаше основание да се усъмнят в него, Ариман не искаше да им дава основание да се усъмнят в него. Ченгетата можеше да започнат да го наблюдават и стилът му щеше сериозно да пострада.
Пликчето с кучешките изпражнения не беше разобличаващо, но… странно. Ако го намереха на бюрото му, полицаите сигурно щяха да попитат защо го е донесъл в кабинета си. Колкото и умен да беше, за толкова кратко време Ариман не можеше да измисли смислен отговор. И те пак щяха да се усъмнят в него.
Той се върна бързо до бюрото си, отвори дълбоко чекмедже и пусна вътре пликчето. После осъзна, че ако издействат заповед за обиск, полицаите щяха да го намерят там, където щеше да е не по-малко странно, отколкото на бюрото. Всъщност, където и да го сложеше, пликчето щеше да ги озадачи.
Всички тези разсъждения минаха за секунди през главата му. Трябваше да бърза.
Ариман реши да се отърве от беретата, кобура и синьото пликче, преди ченгетата да са довтасали. А това означаваше сега да ги вземе със себе си.
Поради няколко причини, не на последно място сред които чувството за индивидуален стил, Ариман не искаше Дженифър да го види с пликчето. Пък и торбичката щеше да го забави, ако се наложеше да се справи с приятеля на Скийт. Как го бе нарекъл Скийт? А, да. Чешита.
По-бързо.
Той понечи да пъхне пликчето в джоба си, но мисълта да изцапа хубавия си костюм беше непоносима. Ариман внимателно сложи пликчето в кобура.
Доволен от бърдото си мислене и убеден, че не е пропуснал нито един детайл, Ариман отиде във фоайето.
Дженифър стоеше до вратата и трепереше. Очите й бяха широко отворени.
— Кръвта му изтича, докторе.
Всеки глупак можеше да види това. Всъщност беше невъзможно Скийт да губи кръв в такива количества в продължение на осемнайсет часа и да е успял да дойде дотук.
Психиатърът коленичи до него и без да откъсва очи от вратата, премери пулса му. Малкият наркоман още беше жив, но пулсът му беше неравномерен. Нямаше да е трудно да го довърши.
Но първо Чешита.
Ариман се приближи до вратата, допря ухо до нея и се ослуша.
Нищо.
Той отвори предпазливо и надникна в коридора.
Никой.
Ариман прекрачи прага и погледна наляво, после надясно. Не видя никого.
Скийт очевидно не бе прострелян тук, защото изстрелът би привлякъл вниманието на някого.
Загадката как наркоманът е дошъл тук можеше да остане нерешена. А това би коствала на доктора повече от една безсънна нощи. Но най-важното беше да почисти.
Той реши да се върне във фоайето, да инструктира Дженифър да извика полицията и „Бърза помощ“ и докато тя говори по телефона, да се наведе над Скийт и незабелязано да запуши устата и носа му за около минута и половина. Като се има предвид отчаяното му състояние, това щеше да го довърши.