— Добро утро, Нед — каза Дъсти.
— Копеле — рече Мадъруел.
— Кой? Аз ли?
— Той — отговори Нед и посочи Скийт.
Нед Мадъруел беше метър и деветдесет и тежеше сто и трийсет килограма, или трийсет сантиметра по-висок и петдесет килограма повече от Дъсти. Ръцете му бяха огромни и мускулести. Беше облякъл фирмена фланелка, но нямаше връхна дреха, въпреки студения вятър. Времето никога не го притесняваше.
— По дяволите, шефе, търсих те под дърво и камък. Къде беше? — попита той.
— Ти ми се обади преди десет минути, а там, където бях, имаше светофари и ученици.
Мадъруел гневно погледна към Скийт и показа юмрук.
— Ще го размажа.
— Скийт е объркано хлапе — рече Дъсти.
— Той е тъп наркоман.
— Напоследък не употребява нищо.
— Той е боклук.
— Имаш голямо сърце, Нед.
— Най-важното е, че имам мозък в главата си и никога няма да го прецакам с наркотици. И не искам да бъда около хора като него, които се самоунищожават.
Нед, отговорникът на бояджийския екип, беше член на Праволинейните. Това невероятно, но непрекъснато нарастващо движение след младите хора и особено сред жените беше против наркотиците, злоупотребата с алкохол и безразборния секс. Привържениците му обичаха оглушителния рокендрол, буйните танци, сдържаността и самоуважението. Обществото би ги окачествило като вдъхновяваща културна тенденция, ако Праволинейните не мразеха системата и не презираха и двете главни политически партии. От време на време, когато в някой клуб или на концерт откриеха наркоман в редиците си, те го пребиваха от бой и не се притесняваха да наричат това „трудна любов“. Този обичай също им пречеше да се включат в политическия поток.
Дъсти харесваше и Мадъруел, и Скийт, но поради различни причини. Нед беше умен, забавен и надежден, макар да обичаше да дава преценки за хората и да ги съди. Скийт беше добър и мил, но вероятно обречен на пристрастяване, безцелни дни и самотни нощи до края на живота си.
Мадъруел беше далеч по-добрият служител от двамата. Ако действаше строго и по правилата на бизнеса, Дъсти отдавна трябваше да е изритал Скийт.
Животът щеше да бъде лесен, ако се управляваше от разума, но понякога лесният начин не беше най-правилният.
— Защо го изпрати на покрива? — попита Дъсти.
— Не съм го изпращал там. Казах му да боядиса рамките на прозорците на първия етаж. И после изведнъж го видях горе. Заплашваше, че ще скочи.
— Ще го сваля оттам.
— Опитах се да го сторя, но той изпадна в истерия, когато се приближих до него.
— Може би се плаши от теб.
— Така и трябва да бъде. Ако аз го убия, ще бъде много по-болезнено, отколкото да си разбие черепа долу на плочките.
— Ще се обадя в полицията — заяви охранителят и извади клетъчния си телефон.
— Не! — Дъсти осъзна, че е изкрещял пронизително, пое дълбоко дъх и по-спокойно добави: — Хората в такива квартали не искат да става суматоха, когато това може да се избегне.
Ченгетата може би щяха да свалят Скийт от покрива, но после щяха да го заведат в психиатричната клиника, където щяха да го държат най-малко три дни, а вероятно и повече, Скийт не трябваше да попада в ръцете на някой психиатър, който ентусиазирано щеше да го натъпче с коктейл от лекарства, коригиращи поведението и предизвикващи краткотрайно подобрение, и щеше да го докара до по-лошо състояние, отколкото беше в момента.
— Хората в такива квартали не обичат зрелища — добави Дъсти.
— Давам ви десет минути — рече охранителят.
Мадъруел вдигна юмрук и го показа на Скийт.
Скийт му махна.
— Струва ми се, че няма намерение да се самоубива — отбеляза охранителят.
— Каза, че е щастлив, защото до него седял ангелът на смъртта — обясни Нед. — Показал му е как е в Отвъдното. Било страхотно.
— Ще говоря с него — рече Дъсти.
— Какво ще му говориш? — намръщи се Мадъруел. — Направо го бутни.
3.
Натежалото от дъждовни капки небе надвисна над земята и вятърът се усили. Марти и кучето се прибраха вкъщи. Тя непрекъснато поглеждаше сянката си, но буреносните облаци закриваха слънцето и черният й спътник изчезна.
Марти наблюдаваше къщите, покрай които минаваха, и се питаше дали някой е видял необикновеното й държание. Тя се надяваше, че не е изглеждала толкова странно, колкото се чувстваше.
Къщите в този живописен квартал бяха стари и малки и притежаваха повече чар и характер от половината познати на Марти. Приятното разнообразие от архитектурни стилове се освежаваше от зелени лаврови дървета, палми, ухайни евкалипти, папрат и бугенвилия.