— Няма видими признаци на парализа, нито хърка, като диша. Бузите му не се издуват, когато издишва въздуха.
— Зениците му са еднакво широки — отбеляза Том Уонг.
Донклин провери очите на Скийт и продължи прегледа.
— Кожата не е лепкава. Температурата на повърхността е нормална. Бих се изненадал, ако е апокалиптична кома. Не е кръвоизлив, нито емболия или тромбоза. Но няма да пренебрегваме тази вероятност и ще го закараме в болница, ако бързо не поставим диагноза.
Дъсти си позволи умерена доза оптимизъм.
Валит стоеше в ъгъла и съсредоточено наблюдаваше процедурите. Вероятно беше нащрек, очаквайки връщането или повторението на онова, което преди малко го бе накарало да наостри уши и да излезе от стаята.
Лекарят даде указания на Том да сложи катетър на Скийт, за да му вземе урина за изследване, после се наведе над пациента и каза:
— Дъхът му не е сладникав, но искам да видя дали в урината му има албумин и захар.
— Той не е диабетик — рече Дъсти.
— Не ми прилича на уремична кома — отбеляза лекарят. — Няма такива симптоми. Пулсът му е силен и бърз. Кръвното налягане е повишено.
— Възможно ли е само да спи? — попита Дъсти.
— За да спиш толкова дълбоко трябва да те е омагьосала зла вещица или да си отхапал от червената ябълка на Снежанка.
— Въпросът е там, че преди малко му се ядосах, защото се държеше странно, казах му да заспи и той веднага заспа.
— Да не би да искаш да ми кажеш, че си вещица?
— Още съм бояджия.
Донклин поднесе към носа на Скийт шишенце амоняк, но хлапето не се събуди.
Контейнерът за отпадъци съдържаше само кутията с ножовете и колелата му бяха големи, затова Марти лесно успя да го избута до стъпалата на задната веранда.
Тя смяташе да го вкара вътре, но осъзна, че така ножовете пак ще бъдат в къщата.
Марти спря, смразена от колебание.
Най-важната й задача беше да изнесе от дома си всички потенциални оръжия. Преди да падне мракът. Преди да предаде повече контрол на примитивната си половина.
Но докато стоеше неподвижно, я обзе още по-силен страх.
„Движи се, движи се, движи се.“
Тя докара контейнера до прага на верандата, махна капака и го сложи на пода.
После отиде в кухнята, отвори чекмеджето на шкафа и огледа съдържанието — малки и големи вилици и ножове.
Марти не докосна опасните прибори, а внимателно извади лъжиците и ги нареди на плота. Накрая издърпа чекмеджето, изнесе го на верандата и го изсипа в контейнера.
Върна се в кухнята и издърпа друго чекмедже. Там имаше различни прибори за готвене. Тирбушон. Белачка за картофи. Малък чук за месо. Отварачка.
Марти се изуми от броя и разнообразието на обикновените кухненски прибори, които можеха да послужат като оръжия.
Тя протегна ръка, възнамерявайки да отдели опасните неща от безобидните, но я дръпна. Нямаше доверие в себе си, че ще се справи с тази задача.
— Това е лудост, истинско безумие — каза Марти. Гласът й беше толкова променен от страх и отчаяние, че едва го позна.
Тя изхвърли всичко в контейнера за отпадъци. Сетне изсипа там съдържанието и на второто чекмедже.
„Дъсти, къде си, по дяволите? Нуждая се от теб. Моля те, ела си вкъщи.“
Марти трябваше да продължи да се движи, за да не се парализира от страх, затова събра смелост да издърпа трето чекмедже. Там имаше няколко големи вилици за сервиране. И електрически нож.
Навън се стъмняваше.
22.
Марти Роудс се бореше с паниката и обикаляше кухнята, която изглеждаше пълна със смъртни заплахи, досущ бойно поле, разтърсвано от вражески армии.
В едно от чекмеджетата тя намери точилка, с която човек можеше да обезобрази нечие лице, да разбие нечий нос, да разцепи устни и да удря, докато строши черепа и от очите бликнат кръвоизливи…
Макар наоколо да нямаше потенциална жертва и да знаеше, че не е в състояние да нанесе побой на никого, Марти положи усилия да извади точилката от чекмеджето. Трябваше да се отърве от нея.
На половината разстояние от контейнера за отпадъци тя я изпусна.
Не можа веднага да събере смелост да я вземе отново. Ритна я и точилката се изтърколи чак до прага на отворената врата на верандата.
Вятърът бе утихнал, но здрачът донесе студен полъх. Надявайки се, че хладният въздух ще проясни съзнанието й, Марти започна да диша дълбоко, като потреперваше.
Тя се втренчи в точилката. Трябваше само да грабне проклетото нещо и да го пусне в контейнера. Точилката нямаше да е в ръката й повече за една-две секунди. Не би могла да нарани никого. А дори да я завладееше самоунищожителен импулс, точилката не беше идеалното оръжие, с което би си направила харакири.