Марти се наведе, взе точилката и я хвърли в контейнера.
В следващото чекмедже тя намери домакински прибори, повечето от които я уплашиха. Сито. Таймер. Преса за изстискване на чесън. Четка. Цедка. Сокоизстисквачка.
Но имаше и хаван с размерите на бейзболна топка, направен от гранит, с който можеше да счупиш нечия глава. Да се промъкнеш зад някого, да го удариш силно и да му разбиеш черепа.
Хаванът трябваше незабавно да бъде изхвърлен. Преди Дъсти да се прибере вкъщи или някой съсед да позвъни на вратата. Но Марти нямаше да забрави допира до хладния гранит.
Докато тя издърпваше поредното чекмедже, телефонът иззвъня.
Марти вдигна слушалката и изпълнена с надежда, попита:
— Дъсти?
— Аз съм — отговори Сюзан Джагър.
Марти посърна от разочарование, но се опита да не го показва.
— Хей, какво става?
— Добре ли си, Марти?
— Да, разбира се.
— Говориш странно.
— Всичко е наред.
— Задъхана си.
— Премествах разни неща.
— Нещо не е наред.
— Не ме тормози, Сюзан. Имам майка за това. Какво става?
Марти искаше бързо да приключи разговора. Тя имаше много работа. Трябваше да претърси още много чекмеджета и да изхвърли всички потенциално опасни вещи, прибори и инструменти.
— Малко ми е неудобно, Марти.
— Кое?
— Не страдам от параноя.
— Знам.
— Той наистина идва тук понякога. Нощем, когато спя.
— Ерик ли?
— Трябва да е той. Знам, че няма ключ и всички врати и прозорци са залостени и няма начин да влезе, но трябва да е той.
Марти издърпа едно от чекмеджетата до телефона. Там беше ножицата, която по-рано не беше в състояние да докосне, когато искаше да среже тиксото.
— Попита ме откъде знам, че е бил тук — продължи Сюзан.
Дръжката на ножицата беше облепена с черна гума, за да се хваща по-добре.
— Много е странно и… неудобно, Марти.
Стоманените остриета бяха лъскави като огледала.
— Марти?
— Да, чух. — Марти притисна слушалката до главата си толкова силно, че ухото я заболя. — Кажи ми кое е странното.
— Ами, знам, че е бил тук, защото оставя… онова си нещо.
Едното от остриетата беше гладко, а другото — назъбено. И двете имаха зловещ вид.
Марти положи усилия да следи разговора, защото съзнанието й изведнъж се изпълни с образи на ножици, които раздират, разрязват, разсичат, наръгват, изкормват и разкъсват.
— Онова нещо?
— Нали се сещаш?
— Не.
— Ами, онова нещо.
— Кое?
На едно от остриетата беше гравирано „Клъц“ — вероятно името на производителя. Но на Марти й се стори, че думата притежава тайнствена сила и е изпълнена със загадъчен и зловещ смисъл.
— Ами… спермата.
Съзнанието на Марти беше съсредоточено върху ножиците. Тя затвори очи, опитвайки се да прогони мисълта за остриетата и да се фокусира върху разговора със Сюзан.
— Спермата. Така ли разбираш, че е идвал при теб?
— Знам, че е невъзможно, но се случва. Страхувам се Марти.
„И аз. Мили Боже, и аз“ — помисли си Марти и сякаш чу как ножицата изщрака.
— Страхувам се — повтори Сюзан.
Ако не беше разтреперана от страх и ако не се бореше толкова решително да не покаже безпокойството си, Марти може би щеше да съумее да се съсредоточи по-добре и твърдението на Сюзан да й се стори странно. Но разговорът я обърка още повече.
— Казваш, че той оставя… сперма? Къде?
— Ами… в мен.
— В теб — повтори Марти. Тя съзнаваше, че Сюзан прави изумително признание с шокиращи заключения и ужасяващи потенциални последици, но не можеше да фокусира мислите върху приятелката си, защото в главата й непрекъснато отекваше: „Клъц-клъц. Клъц-клъц. Клъц-клъц.“
— Спя по бикини и фланелка — каза Сюзан.
— И аз — глупаво рече Марти.
— Понякога, когато се събудя, бикините ми… лепнат.
„Клъц-клъц.“ Звукът сигурно беше въображаем. Марти искаше да отвори очи, за да се увери, че ножицата е в чекмеджето, но не смееше, защото ако я видеше отново, щеше да изпадне в паника.
— Но не разбирам как — продължи Сюзан. — Това е безумие. Как е възможно?
— Събуждаш ли се?
— Да, и трябва да сменя бельото си.
— Сигурна ли си, че е онова нещо.
— Отвратително е. Чувствам се омърсена и употребена. Понякога трябва да се изкъпя.
„Клъц-клъц. Клъц-клъц.“ Сърцето на Марти биеше като обезумяло. Тя предчувстваше, че видът на блестящите остриета ще я хвърли в още по-силна паника от преди. „Клъц-клъц. Клъц-клъц. Клъц-клъц.“
— Но, Сюзан, мили Боже, искаш да кажеш, че той прави любов с теб…
— Не става дума за любов.