Наслаждавайки се на шоколада, той седна до бюрото и замислено се втренчи в буркана. Макар че не бързаше, докато ядеше, Ариман не бе осенен от никакво прозрение от очите на баща си, докато довърши последните трохи от шоколада.
Очите бяха кафяви, но с млечнобял слой върху ирисите. Бялото вече бе станало бледожълто, изпъстрено с пастелно зелено. Очите се съхраняваха във формалдехид, в херметически затворен буркан и понякога надничаха през извитото стъкло с изпълнено с копнеж изражение, а друг път — с непоносима тъга.
Марк Ариман бе гледал тези очи през целия си живот — и когато бяха положени в черепа на баща му, и след като бяха извадени. Очите криеха тайни, които той искаше да разбере, но както винаги, оставаха неразгадаеми.
42.
В резултат от въздействието на трите приспивателни хапчета Марти, изглежда, не можеше да изпадне в паника, дори след като беше развълнувана и стана от леглото.
Но ръцете й трепереха и тя се притесняваше, когато Дъсти се приближеше до нея. Марти продължаваше да мисли, че ще извади очите му и ще отхапе носа или устните му.
Тя се съблече, за да се изкъпе.
— Много си секси — отбеляза Дъсти. — Можеш да накараш някой мъж да изтича бос по посипано с кабарчета игрище.
— Не се чувствам секси, а като птиче лайно — намусено отговори тя.
— Странно.
— Кое?
— Изборът ти на думи. Чувстваш се като лайно. Но защо птиче?
Марти се прозя.
— Така ли казах?
— Да.
— Знам ли. Може би защото имам чувството, че съм паднала от високо и съм се разпльокала върху всичко.
Тя не искаше да бъде сама под душа и остави вратата отворена. Дъсти седна на капака на тоалетната чиния.
Сапунът и шампоанът не изглеждаха изпълнени със смъртоносен потенциал и Марти се изкъпа, без да бъде обзета от ужас. Но не пожела да използва сешоара.
— Защо? — попита Дъсти. — Сешоарът не е опасен.
— Не знам. Прилича на пистолет.
— Не е пистолет.
— Не съм казала, че в мислите и държанието ми има логика.
— Обещавам, че ако включиш сешоара на максимална скорост и се опиташ да ме убиеш, няма да седя със скръстени ръце.
— Негодник.
— Знаеше, че съм такъв, когато се омъжи за мен.
— Съжалявам.
— За какво?
— За дето те нарекох негодник.
Дъсти сви рамене.
— Наричай ме както искаш, само не ме убивай.
Сините й очи блеснаха от гняв.
— Не е смешно.
— Отказвам да се страхувам от теб.
— А трябва.
— Не.
— Глупав мъж.
— Мъж? Най-тежката обида. Виж какво, ако отново ме наречеш мъж… Знам ли. Може би ще скъсаме.
Марти се вторачи гневно в него и посегна към сешоара, но после дръпна ръката си. Накрая се разтрепери, но не от страх, а от отчаяние и терзания.
Дъсти се уплаши, че тя може да се разплаче. Предишната вечер сърцето му се бе свило, като я гледаше как ридае.
Той се приближи до нея и каза:
— Нека аз да изсуша косите ти.
Марти се дръпна от него.
— Стой далеч от мен.
Дъсти взе хавлия и й я предложи.
— Съгласна ли си, че това не е оръжие на убиец маниак?
Тя плъзна поглед по дължината на хавлията, сякаш преценяваше смъртоносния й потенциал.
— Хвани я с двете си ръце — обясни Дъсти. — Докато я държиш и ръцете ти са заети, няма да можеш да ме нараниш.
Марти взе хавлията, но продължи да я гледа недоверчиво.
— Не можеш да направиш нищо друго, освен да ме удариш по задника с хавлията — добави той.
— И това ще ми достави удоволствие.
— Но има най-малко петдесет процента шанс да оцелея. Пък и държа сешоара. Опиташ ли се да направиш нещо, ще ти разбия устата.
— Чувствам се като пълна тъпачка.
— Не си.
Валит изджавка.
— Гласовете са два срещу един, че не си пълна тъпачка.
— Хайде да приключим с тази работа — навъсено каза Марти.
— Застани срещу мивката и се обърни с гръб към мен, ако мислиш, че така е по-безопасно.
Тя се обърна към мивката, но затвори очи, за да не види отражението си в огледалото.
В банята не беше студено, но кожата й настръхна.
Дъсти внимателно започна да изсушава великолепната й, гъста, черна коса.
Откакто бяха заедно, Дъсти изпитваше удоволствие да гледа как Марти мие косата си, лакира ноктите си, слага си грим или масажира с лосион лицето си. Тя вършеше всичко това със спокойни, почти лениви, грациозни движения. Марти беше уверена във външността си, но не беше суетна.
Тя винаги изглеждаше силна и способна да се съпротивлява и той никога не се бе тревожил какво може да й се случи, ако съдбата реши да го покоси с преждевременна смърт, докато се катери по някой висок покрив. Но сега беше силно обезпокоен. Струваше му се, че дори я обижда, сякаш я съжалява, макар да не можеше да изпитва такова чувство към нея. Марти не можеше да предизвиква съжаление. Но въпреки това сега тя изглеждаше обезпокоително уязвима и Дъсти се страхуваше за съпругата си, въпреки че в никакъв случай не трябваше да показва тревогата си.