Както великият философ Скийт бе казал: „Любовта е трудно нещо.“
В кухнята се случи нещо странно. Всъщност всичко, което се бе случило там, беше странно. Но последното, което стана, преди да излязат от къщата. Беше най-странното.
Марти седеше на стола. Беше сложила ръцете си по бедрата, сякаш неочаквано можеше да сграбчат Дъсти, ако не са обуздани.
Щяха да й вземат кръв и да й правят изследвания, затова не трябваше да яде нищо от девет часа предишната вечер до сутринта, когато отиде в клиниката.
Валит лакомо поглъщаше кучешката си храна, а Дъсти пиеше мляко и ядеше поничка.
— Знам какво ома в онези чекмеджета — неочаквано каза Марти.
Дъсти й намигна закачливо.
— И аз.
— По дяволите, трябва да започнеш да говориш по-сериозно по този въпрос.
— Ако го сторя, тогава по-добре и двамата да се самоубием още сега.
Тя се намръщи, но осъзна, че в думите му има логика.
— Ти вече си започнал да си правиш харакири, като пиеш пълномаслено мляко и ядеш захаросана поничка с крем.
— Мисля, че най-добрият начин да живееш нормално и вероятно дълго, е да слушаш какво казват маниаците по здравословното хранене и да правиш точно обратното.
— Ами, ако утре кажат, че хамбургерите и пържените картофи са най-здравословната диета?
— Тогава ще мина на соя и люцерна.
Тази сутрин нямаше да могат да изведат на разходка Валит. Марти отказа да стои сама, докато Дъсти излезе с кучето. А ако отидеше с тях, тя несъмнено щеше да се уплаши, че може да блъсне Дъсти под някой камион.
— В цялата тази история има нещо много странно — отбеляза Дъсти.
— Няма нищо странно — възрази Марти.
— Вероятно и двамата имаме право.
Той отвори задната врата и изпрати Валит да прекара сутринта в двора. Времето беше хладно, но не и студено и в прогнозата не споменаваха, че ще вали. Дъсти сложи купа с вода на верандата и каза:
— Ходи по голяма нужда, където искаш, Валит. После ще събера изпражненията, но не приемай тази идея като ново правило.
Той затвори вратата, заключи я и погледна към телефона. И в същия миг се случи нещо странно. Двамата с Марти започнаха да говорят едновременно.
— Марти, не искам да го приемаш погрешно…
— Вярвам безрезервно на доктор Клостърман…
— Но трябва да помислиш…
— Но резултатите от изследванията ще бъдат готови едва след няколко дни…
— Дали да не се обърнеш към друг…
— Колкото и да ми е неприятно…
— Не към лекар…
— Мисля, че трябва да ме прегледа…
— А към терапевт…
— И психиатър…
— Който се занимава с проблемите на безпокойството…
— Който има богат опит…
— Някой като…
— Мисля, че може би…
— Доктор Ариман.
— Доктор Ариман.
Двамата произнесоха едновременно името и се втренчиха един в друг.
— Предполагам, че сме женени твърде отдавна — рече Марти.
— Да, и започваме да си приличаме.
— Не съм луда, Дъсти.
— Знам.
— Но му се обади.
Дъсти се приближи до телефона и научи от „Справки“ номера на доктор Ариман. После остави съобщение с молба за преглед на телефонния му секретар и каза номера на клетъчния си телефон.
43.
Спалнята на Скийт беше обзаведена толкова пестеливо, че приличаше на монашеска килия.
Марти се бе свила в ъгъла и бе скръстила ръце на гърдите си, за да ограничи възможностите си за избор, ако я обземе импулс да убива.
— Защо не ми каза снощи? Горкият Скийт пак е в рехабилитационна клиника, а ти ми го казваш едва сега.
— Ти беше достатъчно разстроена — отговори Дъсти, докато претърсваше сгънатите дрехи в най-долното чекмедже на дрешника.
— Какво търсиш? Наркотици ли?
— Не. Ако е останало нещо, ще ми трябват няколко часа да го намеря. Търся… Ами и аз не знам какво.
— Трябва да бъдем в кабинета на доктор Клостърман само след четирийсет минути.
— Има време.
— Дрогиран ли дойде Скийт на работа?
— Да. Скочи от покрива на семейство Соренсън.
— Мили Боже! Лошо ли се удари?
— Не. Нищо му няма.
— Няма му нищо?
— Дълга история — отговори Дъсти и продължи да преравя другите чекмеджета. Нямаше намерение да й казва, че и той е скочил със Скийт, докато Марти беше в това особено състояние.
— Какво криеш от мен? — попита тя.